— Е, Лейпин изведнъж се разболя благодарение на теб — каза Марино, който стоеше с гръб към мен и търсеше нещо в телефона си.
— Защо благодарение на мен? — Седнах на студения мраморен под и си обух мокрите обувки без чорапи, а върху тях сложих найлонови калцуни, за да не оставям мокри следи из къщата.
— Ти каза на Вогъл нещо от сорта, че няма ваксина за тетанус, а той може би просто е имал магарешка кашлица. Лейпин беше там и чу и на това аз му викам силата на внушението. Изведнъж и той се почувствал болен. — Марино си обуваше подгизналите маратонки. Телефонът му пак звънна.
От това, което чух, останах с впечатлението, че е неговият човек от телефонния оператор. Дълго време Марино само слушаше. Говори много малко. Виждах, че това, което му казват, никак не му помага. Или не разбираше колко му помага, или не го смяташе за достоверно.
— Това е лудост — възкликна той, когато затвори. — Пингнахме телефона му…
— Телефонът на Хайд.
— Да, Лейпин не ни интересува. Знаем къде е, скатал се е от работа вкъщи. Последното обаждане на Хайд е от девет и четиридесет и девет тази сутрин, докато все още е бил в къщата — каза Марино. — От разпечатката се вижда, че обаждането е минало през клетка със същите координати като на тази къща.
— Не разбирам — казах.
— Не разбираш, защото тук очевидно няма клетка. Не съществува. — Марино повиши глас, беше объркан. — С други думи, обаждането на Хайд е минало през фалшива клетка, вероятно симулатор, устройство за проследяване на телефон. В днешно време са толкова компактни, че можеш да си ги носиш в колата, в куфарче или дори да ги скриеш някъде в къщата.
— Тези устройства се използват от лоши хора. — Замислих се за Луси и за това колко много исках да мога да говоря с нея. Тя би знаела какво представляват тези устройства за проследяване. Вероятно можеше да ми каже какво точно се е случило на това място и кой е шпионирал или прихванал комуникациите и защо.
— Но и полицията го ползва — казах на Марино. — Имаше много спорове доколко ченгетата трябва да разчитат на подобни устройства, за да прихващат информация, да проследяват хора и в някои случаи да заглушават радиосигнали.
— Точно така. Работи и по двата начина. Шпиониране и контрашпиониране — каза Марино. — Можеш да проследиш някого и да прихванеш информация или да използваш същото устройство, за да се предпазиш да не те проследят теб. Бентън би трябвало да знае дали ФБР са шпионирали този имот.
— Щом казваш.
— Но предполагам, че няма да ти каже.
— Вероятно няма. — Подадох на Марино сухите дрехи с размер XXL. — Преоблечи се. — Хвърлих му и найлонови калцуни.
Възпитано извърнах поглед, докато той сваляше мокрите си дрехи и ги пускаше на пода до моите. Отново си помислих колко безмилостни са местопрестъпленията. Не можехме да получим никакво лично пространство, да пием вода или да ползваме тоалетната. Не можех да ползвам сушилнята за дрехи, кърпа от банята, дори не можех да седна на някой стол.
— Докато чакаме, можем да започнем. — Марино вдигна ципа на униформения панталон, който му бе точно по мярка.
— Не мисля, че е разумно. — Навих си ръкавите, за да не ми пречат. — Ако изненадаме тактическата група, като нищо ще ни застрелят. Предлагам да останем тук, докато те не ни кажат.
— Нищо няма да ни се случи, ако се ограничим със стаите, които вече са проверили. Все още няма да се качваме горе или да слизаме в мазето. — Марино застана първо на единия си крак, после на другия, за да обуе калцуните. — Не и докато те не минат през тях.
Закачи глока на колана си, пъхна радиостанцията в един от задните джобове, а телефона си в другия и взе куфарчето с набора за обработка на местопрестъпления. Излязохме от фоайето, минахме покрай стълбището и влязохме в претъпканата с ужасяващи антики всекидневна. На чамовия под имаше килими в ярки десени. През мен премина нещо като сеизмичен трус.
Вниманието ми бе приковано върху шестте обредни свещи в семпли стъклени свещници върху лакираната червена ниска масичка. Не бяха палени. Не бяха прашни и изглеждаха нови. Наведох се към тях и усетих познатия мирис на жасмин, тубероза и сандалово дърво. Разпознах мускус и ванилия, богатия еротичен аромат на „Аморверо“, което на италиански означава „истинска любов“, парфюма запазена марка на хотел „Хаслър“ на върха на Испанското стълбище в Рим, където Бентън ми бе предложил брак преди осем години.
Имах парфюм „Аморверо“, както и балсам и лосион за тяло от същата марка. Той винаги ми ги купува за рождения ден и сега помирисах аромата в тази къща. Подуших си китките, за да съм сигурна, че не идва от мен, макар да знаех, че няма как да е така. Тази сутрин не си сложих от него.
— Какво помирисваш? — попитах Марино.
Той подуши и сви рамене.
— Стара къща, може би цветя. Но носът ми е запушен от всичкия прах тук. Сякаш къщата е била затворена от много време. Не забеляза ли?
— Не разпознаваш ли нещо?
— Какво?
— Това, което описа като мирис на цветя. Не ти ли е познато?
— Да. Мирише ми малко на парфюма ти. — Той се приближи към мен и ме подуши.
