Марино бе отворил сребърната кутия и вървеше към мен. Лицето му бе тъмночервено от гняв. Държеше и двете половини на кутията в една ръка, като бе насочил главата на рибата в обратна на нас посока. Сложи пръст пред устните си в същия миг, в който чух раздвижване в главния коридор.
— Изглежда, е четяла странни книги. — Марино дрънкаше безсмислици, като ми даваше знак, че има проблем. Бяхме говорили в тази къща неща, които не биваше да говорим. Бяхме обсъждали случая и някой ни бе подслушвал. Много добре можех да си представя кой.
— Не мисля, че някой е четял тези книги — добавих към безсмислената дискусия, докато малкото черно устройство в рибата-кутия продължаваше да ни записва.
Очите всъщност бяха дупчици за обектива на миникамерата и за микрофона. Спомних си за електрическата острилка в стаята на Луси в Куонтико. Спомних си дракона в каменната й градина и гранатовите очи с поглед на Мона Лиза, които като че ли ме следяха. Усетих как настръхвам, въпреки че се държах сякаш нищо не се е случило.
— Съмнявам се, че са събрани, защото някой е искал да ги чете — казах на Марино, докато той отнасяше сребърната кутия и скритото в нея записващо устройство в другия край на стаята. — Предполагам, че това, което виждаме, е пример за лосанджелиско влияние. Поне тази част от дома й е подредена като декор на филм с еклектични антики, килими и стари картини на хора и места, които вероятно нямат никаква връзка с никой важен човек в живота й.
— А това какво означава за теб, освен че Шанел Гилбърт е от семейство, натрупало пари в Холивуд? — Той отвори хартиен плик за доказателства, докато продължавахме да си говорим, сякаш всичко беше наред.
— Означава, че е отсядала тук. Но живее някъде другаде. В смисъл — метафорично.
Усетих нечие присъствие и се обърнах.
Четиримата полицаи с черни униформи бяха на вратата.
Марино прегъна горната част на кафявия хартиен плик и го залепи с червена лента.
— Захранвано от батерия безжично устройство, което вероятно е поставено не много отдавна. — Каза го на Аякс, който предложи да викнат екипа за киберразследвания да прегледа къщата за подслушвателни устройства.
— Не и преди да приключим тук и да си оберем крушите — каза Марино. — Не искам още ченгета да се разхождат из къщата.
— Да бе, ченгета.
— Не говорех за вас. Имах предвид компютърджиите. Да потърсят и устройства, които могат да блокират радиосигнали и да прихващат трафика от мобилните телефони.
— Някой може да ни подслушва. Щом има едно устройство, сигурно има и други — предупреди го Аякс. — Напоследък ми се струва, че има камери навсякъде.
— Да слушат. Да го начукам на всички, включително и на федералните. Здрасти, ФБР! — каза високо Марино. — Колко мило, че сте се присъединили към нас.
— Нищо не ми привлече вниманието, докато оглеждахме, но това не означава, че някой не ви шпионира. Вече не знам дали изобщо имам лично пространство, освен да се надяваме у дома — каза Аякс, говореше и на двама ни. — Сто на сто дори там има камери. Но зная къде са.
— Може би Шанел Гилбърт също не е имала лично пространство. Може би е била шпионирана — каза Марино. — Или може би е проваляла всички опити на някой да я шпионира. Без значение какъв е случаят, трябва да си зададем все пак един въпрос. Коя, по дяволите, е била тя и в какво е била замесена?
— Тук няма никой — каза Аякс. Очите му сега бяха приковани в мен.
Знаех какво е мнението му. Нямаше нужда да го казва, а и той не би го направил от уважение към мен. Но носеше съмнението си като рекламна табела и без съмнение би ни посъветвал така, ако го попитахме. Би отбелязал, че ако ситуацията изисква спецекип да претърси мястото, тогава аз не би трябвало да съм тук.
За спецченгетата, за екипите, които участват активно в бойни действия или в операции по залавяне, аз съм незначителен персонал. Ами ако заповедта в даден ден е „Убивай, за да не те убият“? Тогава правосъдието и начинът, по който нещата биха изглеждали в съда, слизат надолу в списъка с приоритети. Даже може изобщо да ги няма там. Хората като Аякс не са изследователи, учени, които тълкуват и разшифроват откритото от тях. При специалните операции се стреля по лошите. Аз трябваше да определя дали това си струва. Това бе моята работа. По-рано през деня си бях тръгнала оттук. Сега нямаше да го направя.
— Няма следа от никой горе и долу — продължи Аякс. — Всъщност ако питате мен, изглежда, че в къщата отдавна не са живели хора. Освен в главната спалня в дъното на този етаж. Някой определено я ползва. Или я е ползвал.
Стоеше на прага, другите три ченгета бяха зад него в коридора, с пушки на гърдите и с очила за нощно виждане, вдигнати на каските. Почти невидими, съвсем тихи. Пъргави и непоклатими. Онази идеална смесица от себеотрицание и нарцисизъм, от която смятах, че са направени героите. Трябва да се обичаш, ако искаш да се биеш славно и смело, ако искаш да оцелееш на всяка цена, докато защитаваш други хора с цената на живота си. Противоречие е, но изглежда логично. Не е стереотип или клише, че спецченгетата не са като останалите.
