— Аз обаче вярвам — отвърна Ракки и се вгледа в очите му. — Ще те потърся след битката и ще има да се дивиш на плячката ми!
— Ще се дивя, ако въобще имаш такава, както обикновено се влачиш най-отзад! — Рейт хвърли по него комата и събралите се в ръката му трохи.
— Онези, които се влачат най-отзад, се справят най-добре, братко! — викна Ракки, избягвайки летящия към него хляб. — Хората обичат да пеят за герои, но не обичат да стоят до тях в битка! — При тези думи той изчезна в тълпата, потегли на битка, в която щеше да стои рамо до рамо с Трошача на мечове. Щеше да се бие заедно със Сориорн и останалите от приближените на Горм, мъжете, на които Рейт се бе възхищавал през половината си живот, по-добрата половина. Стисна юмруци, така му се искаше да може да тръгне след брат си. Да е до него, за да го пази. В края на краищата той бе силният от двама им.
— Липсва ли ти?
Предполагаше, че след толкова време прекарано в присъствието ѝ ще става по-лесно, при все това, само появата на острите черти на лицето на Скара бяха достатъчни да избият всякаква мисъл от главата му. Тя изпроводи с поглед отдалечаващия се в тълпата от воини Ракки.
— Прекарал си целия си живот с него.
— Ъхъ. До гуша ми е дошло от него.
Скара не остана убедена. Явно ѝ се отдаваше отгатването на това, което ставаше в главата му. Или може би просто главата му не беше кой знае каква трудна загадка.
— Ако победим днес, може би утре ще настъпи времето на баща Мир.
— Ъхъ — отвърна Рейт. Само дето обикновено майка Война има други идеи.
— Тогава ще можеш да се върнеш при брат си и отново ще пълниш чашата на Горм.
— Ъхъ — съгласи се отново Рейт. Само дето подобна перспектива не го радваше като преди. Ролята на придворно кутре на кралица Скара не носеше много слава, но от друга страна тя представляваше къде по-приятна за окото гледка от Трошача на мечове. Нещо повече, с нея нямаше нужда да се доказва ежедневно като най-коравото копеле на света. Нямаше ги и шамарите зад врата, когато се провалеше в тези си опити.
Скъпоценните камъни в обецата на Скара заблещукаха с цветовете на залязващото слънце, когато тя извърна глава към Синия Дженър:
— Колко още остава?
— Още малко, кралице моя. Върховния крал има прекалено много воини и твърде малко кораби. — Той кимна към тъмните очертания на носа, окръжени от сребристите води на майка Море — Стоварват хората на части на плажа зад онези скали. Когато Горм прецени, че е настъпил моментът, ще надуе рога и ще смаже акостиралите на брега. През това време ние ще сме вече в морето и ще гребем с всички сили да пресрещнем пълните с войска кораби в протока. Това поне е планът на крал Удил.
— Планът на отец Ярви, имаш предвид — промърмори Скара и зарея поглед в морето. — Изглежда достатъчно просто.
— За беда, на думи винаги е по-просто, отколкото на дела.
— Отец Ярви има ново оръжие — намеси се сестра Ауд. — Подарък от императрицата на Юга.
— Отец Ярви винаги крие по нещо… — Скара трепна, докосна с върховете на пръстите бузата си и по тях остана нещо червено.
Един молитвоплетец крачеше сред воините, виеше протяжно благословии, топеше почервеняла до китката ръка в купа с кръвта от приношенията за майка Война и пръскаше мъжете за късмет в битката.
— Това е, за да ти върви в боя — каза Рейт.
— Аз няма да съм там. — Скара извърна глава към руините на Валсо и стисна гневно устни. — Ще ми се да можех да държа меч.
— Аз ще държа меч от твое име. — И преди да осъзнае какво правеше, Рейт коленичи на скалите, вдигна над глава секирата си и ѝ поднесе острието, точно като Хордру, избраният щит, в песента.
Скара погледна надолу и повдигна вежда:
— Това е секира.
— Мечовете са за красивите и умните.
— И само едно от двете не е зле. — Днес носеше косата си спусната над едното рамо на дебела плитка. Отметна рязко глава и я прехвърли на гърба си. После, точно като Ашенлир в песента, се наведе и целуна острието на секирата. Рейт се осъмни, че би изпитал такава тръпка, ако го беше целунала по устните. Естествено, това бяха пълни глупости, но когато Последната врата се разтваря широко отпред, на всеки му е позволено малко глупост.
— Ако видиш Смърт в морето — каза му Скара, — стой настрана от нея.
— Мястото на един воин е до Смърт — отвърна Рейт изправяйки се. — Само така може да я насочва към враговете си.
И той се обърна и тръгна надолу към майка Море, с облени в светлината на залеза искрящи води. Надолу към стотиците поклащащи се в прибоя кораби и озъбените им, свирепи статуи на носовете. Надолу, сред гъстата тълпа от братя по оръжие, готови да застанат пред Последната врата, да изпитат куража и уменията си — напираща срещу прибоя човешка вълна.
Рейт усети приятното замайване от смесицата на страх и вълнение, докато заемаше мястото си на носа на кораба. Беше винаги пръв в битката, винаги, вече усещаше приятното гъделичкане на опиянението от нея в гърлото си.
— Иска ти се да си до Трошача на мечове, нали? — попита Дженър.
