Билото не беше толкова стръмно и тя продължи напред, превита о две. Нагънатият бряг на Ютмарк се разкри постепенно пред очите в далечината на юг. Най-отгоре бледите хълмове, после сивите каменни плажове отдолу, сребристата вода на протока и накрая, в средата — кораби.
— Флотът на Върховния крал — прошепна сестра Ауд. Лицето ѝ беше поруменяло от изкачването и приличаше още повече на праскова.
Дузина кораби, с повдигащи и спускащи се гребла. Част от тях с ниски, издължени корпуси, строени за битки, други масивни търговски галери с дебели търбуси, безсъмнено пълни с воините на баба Вексен, потеглили на поход на север. Настървени да пометат скромната войска на съюза им и смажат нищожното парче от Тровенланд под владението на Скара с безразличието на дете, газещо буболечки.
Гневът се надигна горещ в гърдите ѝ и тя стисна юмруци. Изкатери последните няколко крачки до върха на носа и застана до отец Ярви и майка Скаер. На запад, дългият плаж се стелеше, докъдето ѝ стигаше погледът и се размиваше в потъващата зад хоризонта майка Слънце.
— Богове — простена тя.
Чакълестият бряг под носа гъмжеше от хора. Приличаха на мравки, изпълзели от разровен мравуняк. Боядисаните в разни цветове щитове бяха като точки, тук-там лъщеше метал, мъничките знамена, указващи къде да се съберат различните дружини, плющяха под напорите на вятъра. Прехвърлените през протока воини на Върховния крал. Два пълни кораба, може би три. Стотици, хиляди. Не можеше да повярва, че това се случваше наистина.
— Толкова много — прошепна.
— Колкото повече оставим да прехвърлят през протока — каза майка Скаер — толкова повече Гром-гил-Горм ще спипа неподготвени, толкова повече от тях ще
Думите пронизаха Скара като кинжал, изпита остър пристъп на тревога, стисна с една ръка другата, за да я спре да трепери.
— Мислиш ли… — Гласът ѝ я предаде преди дори да е изрекла името. — Че Яркия Йълинг е там долу? — Спомените я връхлетяха на мига, миловидното му лице, звънкия, напевен глас, ужасът, който бе изпитала в онази нощ. Вбеси се от собственото си малодушие. Тя е кралица. Кралиците не изпитват страх.
Отец Ярви извърна очи към нея:
— Истинският герой предвожда армията си.
— Той не е герой.
— Всеки герой е нечий злодей.
— Герой или злодей — яркосините очи на майка Скаер бяха приковани в мъжете на плажа под носа, — хората му не са готови за битка.
Беше права. Воините бяха сформирали стена от щитове между дюните, обърната към вътрешността на брега, към злокобната на вид гора в края на плажа, а в средата ѝ, на висок прът, блестеше златното слънце на Единствен бог. Военният опит на Скара се простираше дотам, че беше виждала момчетата да се упражняват в тренировъчния квадрат зад тронната зала на дядо ѝ, но дори тя виждаше, че онези долу не бяха готови за битка. Стената им беше крива с множество пролуки в нея.
— Хората на баба Вексен са събрани от много и далечни земи — каза отец Ярви. — Не са свикнали да се бият заедно. Мнозина от тях дори не говорят един език.
В този момент флотът на крал Удил заобикаляше носа. Корабите бяха подредени в клин. Над бялата бразда от разпенена вода зад кърмите, описваща дъга към овъглените останки от Валсо, кръжаха гларуси. От корабите на Върховния крал явно ги бяха забелязали, част от тях промениха курс и се насочиха към тях, за да ги пресрещнат, други извърнаха в обратна посока, а трети ускориха темпо и продължиха към брега, но това им коства много — оплетоха гребла, удряха бордове един в друг, настъпи объркване.
— Изненадата е на наша страна — каза сестра Ауд, която най-после бе успяла да си поеме дъх. — А изненадата е половин победа.
Скара сбърчи чело и извърна поглед настрани към нея:
— В колко битки си се била?
— Аз имам вяра в съюза ни, кралице моя — отвърна пасторът и скръсти ръце на гърдите си. — Уповавам се безрезервно на Трошача на мечове, на крал Удил, на Синия Дженър.
— И Рейт. — Думите си изплъзнаха неволно от устните на Скара. Всъщност, до момента дори не бе подозирала, че се доверява на Рейт, още по-малко, че ще го каже на глас.
Сестра Ауд повдигна вежда:
— На него не чак толкова.
Разнесе се протяжен, плътен рев на рог, така дълбок, че на Скара ѝ се стори, че земята потрепери.
Майка Скаер се изправи в цял ръст:
— Трошача на мечове пристига на угощението!
Изведнъж от гората се изсипаха хора и хукнаха през дюните. Скара се досещаше, че тичат с всички сили, но от билото на хълма изглеждаше така, сякаш пълзяха, бавно, както се точи медът през зимата.
Осъзна, че стискаше с превързаната си ръка рамото на сестра Ауд. Последният път, когато беше толкова изплашена, беше в нощта, в която изгоря Гората, но този път усещаше непоносимо вълнение, примесено със страх. Съдбата ѝ, съдбата на Тровенланд, тази на цяло Разбито море висяха на косъм. Не можеше да понесе повече да гледа надолу, не можеше и да извърне глава.
