Един от воините на Върховния крал изтича пред стената от щитове и взе да ръкомаха в отчаян опит да подготви останалите да посрещнат щурма. Вятърът донесе до ушите на Скара накъсаните му крясъци, заглушени, идващи много отдалеч, но беше прекалено късно.
Трошача на мечове всеки момент щеше да връхлети стената от щитове. Черното му знаме се вееше над прииждащите му като вълна воини — тъмна вълна с блестящ стоманен гребен.
— Смъртта ви идва — прошепна Скара.
Лицето я болеше, така изкривено от напрежение беше. Дробовете ѝ изгаряха, задъхваше се. Отправи безмълвна молитва към майка Война, хладна, зловеща молитва, да изтика обратно в морето нашествениците, нахлули в земята ѝ. Да ѝ позволи да се изплюе върху трупа на Яркия Йълинг преди залеза на майка Слънце и най-после да се освободи от страха от него.
Изглежда молитвите ѝ бяха чути. Ванстерландци се изсипаха като черен прилив по затревените дюни. Бойните им викове долитаха, понесени от вятъра, странни, изкривени. И като пясъчна дига на пътя на прибоя, зле подредената стена от щитове на Върховния крал подаде и се разкъса в средата. Скара усети ръката на сестра Ауд върху своята и я стисна силно. Хората на Горм връхлетяха стената и майка Война разпери криле над брега на Тровенланд и се усмихна над предстоящото клане. Гласът ѝ беше желязна буря — шум като от хиляда ковачници и сто кланици. От време на време, незнайно защо, вятърът довяваше отделна дума, фраза или вик, яростен крясък, болезнен писък, молещ за прошка вик, така отчетливи, така отблизо, че Скара подскачаше от страх, защото имаше чувството, че викащият е зад гърба ѝ.
Отец Ярви пристъпи нетърпеливо напред, беше стиснал до болка жезъла си, не откъсваше очи от ставащото на плажа:
— Да — изсъска той — Да!
Десният фланг на Върховния крал се огъна бавно и миг по-късно се срина напълно, воините побягнаха надолу по чакълестия плаж, хвърляха оръжия. Но напразно, нямаше къде да бягат, освен в прегръдките на майка Море, а те бяха студени, негостоприемни прегръдки.
По билата на дюните се оформиха гнезда от все още удържащи позицията воини на Върховния крал, даваха всичко от себе си, биеха се достойно за песните, но позициите им бяха просто острови в бушуващ потоп. И сега Скара видя пагубното действие на паниката и страха върху цяла войска, научи как само за миг се обръща цяла битка, видя лъскавия символ на Единствен бог да бива стъпкан под ботушите на синовете на майка Война.
Щурмът на Горм остави след себе си дюните осеяни с черни точици, също както бурята оставя след себе си довлечено от пороя дърво. Натрошени щитове, счупени оръжия. Прекършени тела. Облещените очи на Скара зашариха по опустошението, опитваше се да преброи мъртвите. Изведнъж не можеше да диша, гърлото ѝ се беше свило на топка.
— Аз направих това — прошепна тя. — С моите думи. С гласа си.
Сестра Ауд стисна окуражително ръката ѝ:
— И постъпи добре, кралице моя. Пощаденият тук живот ще струва много повече животи после. Това е в името на всеобщото благо.
— И по-малкото зло — промърмори Скара, припомняйки си уроците на майка Кайър, но взетият назаем пастор я разбра погрешно. Не вина изпита в този момент Скара, а смайване от собствената си власт. В този момент най-после се почувства кралица.
— Строителите на погребални клади ще са доста заети през нощта — каза отец Ярви.
— А скоро след това и търговците на роби във Вулсгард. — Като никога майка Скаер беше доволна от нещо. — Засега всичко се развива според плана ти.
Отец Ярви зарея поглед в морето и изпитото му лице се сгърчи, когато стисна зъби:
— Засега.
Битката на сушата беше спечелена, но в протока подреденият в клин флот на крал Удил едва сега достигаше корабите на Върховния крал. И на върха на клина Скара видя опънато от вятъра синьо платно на един от корабите. Усети соления вкус на кръв, когато загриза кожичката над нокътя на палеца си.
Убиец
— Няма да тръгнеш да правиш глупости, нали? — каза Синия Дженър.
Рейт мислеше за тренировъчния квадрат във Вулсгард. Как свали на земята онова момче, два пъти по-голямо от него. Здраво го удари и така светкавично. После се надвеси над него, свит на земята. Сянката от вдигнатия ботуш на Рейт падаше през лицето му. Спомни си как тежката ръка на Гром-гил-Горм се стовари на рамото му.
„Какво чакаш?“
Вторачи се във флота на Върховния крал — плетеница от опънати въжета, плющящи платна, потапящи се във водата гребла и превиващи гърбове мъже.
— Единствената глупост в битката са задръжките — изръмжа Рейт, напъха в уста старото дървено трупче и зъбите му потънаха в добре познатите им вдлъбнатини — пасваха си като парчета от счупено глинено гърне.
Острият кил на „Черно куче“ пореше вълните и вдигаше пръски солена вода, които окъпваха изкривените в решителни гримаси лица на гребците и коленичилите между тях воини.
