— Не — отвърна Рейт и беше напълно откровен, казвайки го. — Един мъдър мъж веднъж ми каза, че най-важното във войната е да постигнеш каквото можеш с каквото ти се изпречи на пътя. Стъпил здраво с два крака върху баща Земя, от Трошача на мечове няма по-страховит воин. — Той се усмихна на Дженър. — Но нещо ми подсказва, че ти си дърто копеле, което си знае работата на палубата на кораб.
— Правя разлика между носа и кърмата. — Дженър го плесна дружески по рамото. — Радвам се, че си в екипажа ми, момче.
— Ще гледам да не те разочаровам, старче. — Искаше му се думите да прозвучат пълни с презрение и подигравка, точно както се заяждаха обикновено с Ракки, но вместо това те прозвучаха простосърдечно, чак гласът му потрепери, казвайки ги.
Дженър се усмихна и обветреното му лице се надипли от ситни бръчици:
— Знам, че няма да ме разочароваш. Кралят говори.
Удил стоеше на рулевата платформа на кораба си, стъпил с един крак върху борда, с една ръка прегърнал меч до гърдите си, с другата стиснал кърмата, завършваща със статуя на озъбена вълча глава. Не носеше ризница, нито щит, ни шлем на главата. Обикновеният метален обръч, който представляваше короната му, блестеше в сивите му коси. Беше мъж, уверен в уменията и късмета си в битка. Презрението, с което гледаше Смърт, караше враговете му да треперят от страх, а воините му да се пръскат от гордост. Такъв мъж не се нуждаеше от друга броня.
— Приятели мои! — провикна се той и дрезгавият му глас сложи край на нервното мърморене по палубите. — Братя! Воини от Гетланд и Тровенланд! Чакахте достатъчно дълго. Но днес най-после ще отдадем дължимото на майка Война. Днес ще е червен ден, кървав ден, ден на враните. Днес ще се бием!
Рейт изръмжа и чу мъжете около него да правят същото.
— За този ден пасторите ще пишат в дебелите си книги — продължи Удил. — А странстващите певци ще пеят край огнищата. За тази битка ще разказвате на правнуците си и ще се пръскате от гордост, че сте се били в нея. Ние сме мечът, който ще изреже от лицето самодоволната усмивка на Яркия Йълинг, ние сме ръката, която ще зашлеви баба Вексен. Гром-гил-Горм и ванстерландците му ще стъпчат хората на Върховния крал върху неподатливата гръд на баща Земя. Ние ще ги изпратим в ледената прегръдка на майка Море.
Кралят се изправи в цял ръст. Сивата му коса се развя покрай белязаното му лице. Очите му засвяткаха трескаво.
— Смърт чака всички ни, братя мои. Ще се промъкнете ли покрай нея към Последната врата с подвити опашки? Или ще я посрещнете с гордо вдигнати глави и меч в ръка?
— С меч в ръка! С меч в ръка! — разнесоха се от всички палуби викове и мечовете напуснаха със съскане ножниците им.
Удил кимна, свъсил вежди.
— Не съм пастор. Нямам повече думи за вас. — Той хвана дръжката на меча си и го вдигна високо над глава. — Острието ми ще говори от мое име! Стоманата е отговорът!
Мъжете закрещяха, заудряха по греблата, зачаткаха със старателно наточени остриета в металните кантове на щитовете си. Вдигнаха оръжия над главите си и от всяка палуба поникна лъскава гора от стомана. И сред всичко това, най-силно от всички викаше Рейт.
— Не мислех, че някога ще те чуя да викаш за краля на Гетланд — промърмори Дженър.
Рейт се покашля, беше пресипнал от викане:
— Е, знаеш как е. От най-върлия враг излиза най-верен съюзник.
— Ха. Бързо учиш, момче!
Настъпи тишина. И най-малкият шум беше гръмотевица — скърцането на ботуша на Рейт върху борда на кораба, плискащите лениво брега вълни на прибоя. Съскането на мазолеста кожа, когато Синия Дженър потри длани и прошепна последна молитва към майка Война. Тракането на греблата в дървото на бордовете, крясъкът на самотния гларус, който прелетя ниско над корабите и пое на юг.
— Добра поличба — каза крал Удил и свали рязко меч.
— Тегли! — изрева Дженър.
Мъжете се нахвърлиха на греблата. Кръвта им кипеше, от страх, от гняв. Гладни за плячка и зажаднели за слава. Както подобаваше на името му, „Черно куче“ препусна напред като ловна хрътка и остави назад сивите платна на кораба на Удил. От високия нос полетяха солени пръски, вятърът разроши косата на Рейт. Дървото заскърца, вълните задумкаха гръмогласно по дървените бордове. Гласовете на капитаните се извисиха над шума, изкрещяха заповеди на кормчиите, които на свой ред завикаха на гребците — всеки екипаж искаше да влезе пръв в битка.
За това беше роден. Рейт вирна брадичка и зави като вълк.
Отдалеч
Сърцето на Скара се беше качило в гърлото ѝ, когато се хвана за стърчащия корен и се издърпа нагоре към върха на хълма. Далеч от подобаващото на кралица поведение, както сестра Ауд побърза да ѝ напомни, но тя просто не можеше да остане на плажа. Отказваше да стои на брега и гризе нокти в момент като този, в който се решаваше бъдещето на Тровенланд.
Не можеше да се бие в сражението, но поне можеше да го наблюдава, отдалеч.
