Удил остави прегърнатия до гърдите си меч да се свлече в ръката му и го отпусна с върха надолу в тревата.
— Аз не виждам победа в това — каза той.
— Къде виждаш победата, кралю мой? — поде умолително Скара. Седеше изправена в подобаващо кралска осанка, въпреки че ѝ се искаше да се свие на кълбо под стола си и да плаче.
Удил не отговори, просто започна да върти бавно меча, а лицето му остана все така каменно и сурово, точно като скалите под тях.
— Винаги съм готов да подложа на изпитание късмета си в битка — каза накрая той. — Но не съм сам на този свят. Трябва да мисля за жена си и сина си. За това, какво ще им оставя.
Скара усети стомахът ѝ да се надига, но успя да го укроти. Щом дори Железния крал не казва, че стоманата е отговорът, значи положението е наистина отчаяно.
Майка Скаер извърна остригана до кожа глава и се изплю през рамо.
— Може би е дошъл моментът да изпратим птица на баба Вексен.
Отец Ярви изсумтя:
— Майка Адуин беше пределно ясна. Тя никога няма да сключи мир с нас.
— Така казваш ти.
Ярви присви насреща ѝ очи:
— Мислиш, че лъжа?
Скаер го изгледа навъсено:
— Обикновено да.
— Крал Фин сключи примирие с баба Вексен — каза Скара с разтреперан от вълнение глас. — И колко добро видя от това!
Но двамата крале продължиха да мълчат и се гледат навъсено. Майка Скаер се наведе напред, подпря се на лакти на коленете си и отпусна татуирани в синьо ръце между тях.
— Войната е просто прелюдия към мир. Преговори с мечове, вместо думи. Аз казвам да отидем при баба Вексен сега, когато все още имаме нещо, с което да се пазарим…
— Няма да има пазарене! — долетя отнякъде гневен крясък. — Няма да има мир.
Иззад една от могилите се появи Трън Бату. Скара изпита огромно облекчение при вида ѝ. Точно жената, която ти трябва, когато всичко е срещу теб. Но тогава тя дръпна веригата в ръката си и зад нея се появи препъващ се пленник, окован на нея. На главата му беше нахлузен покрит с кървави петна чувал. Зад него Скара видя човешка фигура — дълго, парцаливо наметало и вдигната качулка. Накрая тя срещна погледа на Трън. Очите ѝ пламтяха, хлътнали в тъмни сенки и в тях имаше толкова омраза, че беше почти болезнено да ги гледаш.
— Яркия Йълинг нападна Торлби — озъби се тя и свали с ритник пленника си пред тримата владетели и пасторите им. — Изгори половината град. Кралица Лейтлин остана там със сина си, за да се погрижи за ранените. Той уби мъже, жени и деца. Уби… — Тя се задави, после оголи зъби, овладя се и вирна брадичка. Очите ѝ святкаха гневно. — Уби Бранд.
Горм извърна очи настрани към пастора си. Удил стисна здраво дръжката на меча в юмрука си. Отец Ярви ококори очи и като че ли се свлече на стола си.
— Богове — прошепна той и лицето му пребледня.
— Аз… толкова съжалявам… — заекна Скара. Спомни си прегръдката на Трън, когато я заведоха в Торлби. Искаше ѝ се да направи същото за нея. Но лицето ѝ бе така изкривено от ярост, че Скара не смееше да я погледне, камо ли да я докосне.
Непознатият свали бавно качулката си. Оказа се тъмнокожа южнячка, слаба и жилава като бич, с покрито от белези изгорено лице от едната страна. Някога подобни белези щяха да накарат Скара да извърне глава, но в последно време започваше да свиква с вида им.
— Привет, велики крале, велики кралици, велики пастори. — Тя се поклони и Скара видя голите петна по остриганата ѝ до кожа посивяла глава. — В земята на Алиюкци ме наричат Суннара-Скун. В Калийв ме наричат Скарейой, Търсачката на реликви.
— А тук как те наричат? — прекъсна я майка Скаер.
— Това е Скифър — промърмори отец Ярви.
— Вещицата Скифър? — Устните на Скаер се извиха от погнуса. — Крадецът на елфически реликви?
— Самата тя, гълъбчето ми. — Скифър се усмихна. — Баба Вексен запали дома ми и изгори челядта ми. И сега съм най-върлият враг на най-върлия ви враг.
— Най-добрият съюзник. — Трошача на мечове изгледа навъсено пленника. — Ще трябва ли да гадаем кой е другият непознат?
Трън изсумтя гневно и свали рязко чувала от главата на мъжа.
Скара бе готова да повърне само при вида на лицето му. Беше пребито, безформено, подуто и покрито със синини. Едното му око беше затворено напълно, а другото налято с кръв. Тогава осъзна, че го беше виждала преди. Беше един от хората на Йълинг в нощта, в която Гората изгоря. Един от онези, които се смяха, когато тялото на крал Фин се строполи в огнището. Знаеше, че трябва да го мрази, но виждайки лицето му в този вид, изпита просто съжаление. Съжаление и отвращение от това, което му бяха причинили.
„Към враговете си бъди щедра като към приятел“, казваше дядо ѝ. „Не заради тях, заради себе си.“
Но Трън определено не бе в щедро настроение.
— Това е Асборн Безстрашния, спътник на Яркия Йълинг. — Тя зарови пръсти в сплъстената от кръв коса на мъжа и изви главата му нагоре. — Бил е заловен при нападението на Торлби и както изглежда, не е чак толкова безстрашен. Кажи им каквото каза на мен, червей!
Беззъбата, окървавена уста на Асборн висна.
