Нямаше избор. Знаеше го от момента, в който видя магията на Скифър. Изражението на лицето на отец Ярви ѝ подсказваше, че и той го знаеше. Че го беше осъзнал много отдавна и оттогава направляваше пътя ѝ така внимателно и незабелязано, че Скара продължаваше да мисли, че рулят на кораба ѝ е в нейни ръце. Същевременно осъзнаваше, че колкото повече приближаваше армията на Върховния крал, толкова повече властта се изплъзваше от ръцете ѝ. Това можеше да се окаже последният път, когато дава гласа си за каквото и да било. Трябваше да спечели нещо с него. Заради дядо си, завади народа на Тровенланд. Заради себе си.
— Имам цена. — Тя извърна поглед към тъмните очертания на бойниците на Бейлова крепост. — Трябва да убедиш крал Удил да се бие с Яркия Йълинг тук.
Отец Ярви я изгледа изпитателно. Сякаш можеше да отгатне намеренията по очите ѝ. И сигурно можеше.
— Няма да е склонен да се бие толкова далеч от дома. Горм още по-малко.
— Тогава може би по-добре да поговоря с майка Скаер. Да видим какво ще предложи тя за гласа ми в нейна полза. — Скара посочи към извисяващите се над погребалната могила на майка ѝ елфически стени. — Това е най-силната крепост в земите около Разбито море. Държим ли я, Яркия Йълинг няма да има друг избор, освен да дойде тук. Било то само заради гордостта си. Не може просто да продължи похода си и да ни остави тук, в тила му. Останем ли тук, ще държим цялата армия на Върховния крал на едно място. Ще бъдем щит, в който ще се разбие силата на баба Вексен. А ти ще можеш да отидеш да търсиш тези твои оръжия… — Скара опита да прикрие обзелото я отвращение, когато погледът ѝ падна на почервенялата от кръв трева, където беше лежало тялото на Асборн. — И когато се върнеш, ще разгромим веднъж завинаги армията на Яркия Йълинг.
Ярви се замисли над чутото.
— Има мъдрост в думите ти, но воините рядко се интересуват от мъдри решения.
— Воините обичат излъскани остриета, истории за слава и песни за това как стоманата е отговорът. Смея да твърдя, че си в състояние да изпееш вярната песен на двамата крале. Имаш ли хубав глас, отец Ярви?
Той повдигна учудено вежда:
— В интерес на истината, да.
— Няма да изоставя крепостта, за която умря баща ми. Няма да изоставя земята, за която умря дядо ми.
— В такъв случай, ще се бия за тях редом с теб, кралице моя. — Ярви погледна към сестра Ауд. — Ти имаш ли да добавиш нещо?
— Аз говоря, когато кралица Скара има нужда от съвета ми. — Тя се усмихна едва доловимо. — Мисля, че тя се справи с теб и без помощта ми.
Отец Ярви изсумтя, обърна се и тръгна между могилите към лагера на крал Удил.
— Това е един много лукав човек — промърмори сестра Ауд и застана до Скара. — Човек, който може да изкара всеки избор най-мъдрия избор на света.
Скара извърна очи настрани към нея:
— Не е нужно да си пророк, за да отгатнеш, че сега следва „но“.
— Планът му е отчаян. Ще тръгне по забранена земя, воден от тази вещица, Скифър. — Сестра Ауд понижи глас. — Ще слезе в ада и ще се остави в ръцете на дявола да му показва пътя. И очаква всички ние да го последваме. Ако не открият тези елфически реликви, тогава какво? Ние ще сме тук, хванати в капан, обкръжени от десетхилядна армия. А ако ги открият? — Гласът ѝ се сниши до шепот. Тревожен шепот. — Готови ли сме да рискуваме ново Разкъсване на света?
Скара се замисли за изгорените ферми и села, за лежащата в руини тронна зала на дядо ѝ.
— Светът вече се разпада така или иначе. Без тази оръжия Върховния крал ще победи. Баба Вексен ще победи. — Усети стомахът ѝ да се качва в гърлото и преглътна тежко. — Яркия Йълинг ще победи.
Сестра Ауд увеси рамене.
— Не ти завиждам за избора, който трябва да направиш, кралице моя. — Тя се загледа към отдалечаващия се отец Ярви. — Но се боя, че за да унищожиш едно чудовище, трябва да създадеш друго.
Скара хвърли последен поглед към погребалната могила на баща си.
— Някога мислех, че на този свят има герои. А излиза, че е пълен с чудовища, сестро Ауд. — Тя обърна гръб на мъртвите и тръгна към Бейлова крепост. — Може би единствената ни надежда сега е да се погрижим най-ужасното от тях да е на наша страна.
Лъжи
Рин никога не вършеше нещата наполовина. И Кол обичаше това в нея.
С пристигането си в Бейлова крепост тя тръгна да търси ковачницата. Намери си свободно място в една от множеството изби и килери, подреди старателно инструментите си и се хвана на работа. „Във времена като тези винаги има нужда от един ковач в повече“, каза му тя.
И оттогава не беше излязла от горещата, тъмна и вмирисана на въглища изба. Ковеше, точеше, набиваше нитове от сутрин до здрач. Започваше да се тревожи за нея. Повече отколкото се тревожеше за себе си, а това не се случваше често.
Постави внимателно ръка върху нейната:
— Никой няма да те вини, ако поспреш за малко.
Тя избута настрана ръката му и продължи да лъска острието.
— Спра ли, ще започна да мисля. Не искам да мисля.
Той посегна отново:
— Знам, Рин, но…
Тя блъсна отново ръката му:
— Не ми се пречкай.
— Съжалявам.
— Спри да се извиняваш.
— Хубаво, не съжалявам.
Тя спря и го изгледа сурово.
