— А ти ще да си младата Скара, кралица на малкото недоизгорено. — Йълинг нацупи устни и присви очи нагоре. — Наречи ме злодей, кралице моя, вини ме за всички сполетели те беди, щом така искаш, но аз не съм нарушил клетвата си. Изгореното от мен е за благородна кауза. Да те накарам да коленичиш пред Върховния крал, разбира се… от друга страна, обичам огъня, толкова е красив.
— Нужен е само миг, за да изгориш нещо градено цял човешки живот!
— И точно в това е красотата. Така или иначе, скоро ще коленичите пред Върховния крал.
— Никога — изкрещя Скара.
Йълинг размаха пръст към стената:
— Всички така казват. Докато не им прережеш сухожилията на коленете. Тогава, имайте ми доверие, падат скоропостижно.
— Просто думи, кралице моя — каза Синия Дженър и дръпна внимателно Скара от бойницата. Но ако думите наистина бяха оръжия, според Рейт Йълинг определено спечели първия дуел.
— Просто ще стоиш там и ще плямпаш, значи? — Горм разпери ръце и се прозя превзето. — Или ще си размърдаш задника и ще се пробваш на стените? Дори дребосъците падат със силен трясък, когато ги хвърля от толкова високо и аз нямам търпение да се поразкърша.
— Ммм, добър въпрос! — Йълинг погледна към притъмнялото небе, после към воините си, които обкръжаваха Бейлова крепост във все по-гъст обръч от наточена стомана. — Раздвоен съм по въпроса… да хвърлим монета и оставим Смърт да реши, а, кралице Скара?
Пребледнялото лице на Скара потрепна и тя се вкопчи в ръката на Дженър.
— Ези, идваме при вас, тура, оставаме където сме! — Йълинг хвърли монетата високо над главата си и тя се запремята във въздуха, проблясвайки в оранжево от светлината на горящия кораб. Остави я да падне на земята, постави ръце на хълбоците си и затърси с очи в тревата.
— Е? — извика Горм. — Ези или тура?
Йълинг избухна в смях.
— Нямам представа, търкулна се някъде! Стават такива неща, а, Трошачо на мечове?
— Ъхъ — изръмжа сърдито Горм. — Стават такива неща.
— Знаеш ли какво, да оставим тази работа за утре. Нещо ми подсказва, че на сутринта ще сте още тук!
Предводителят на армията на Върховния крал се обърна и, все така усмихнат, тръгна с небрежна походка към редиците си. Воините му започнаха да побиват заострени колове в земята, далеч извън обхвата на лъковете на защитниците.
Скоро крепостта бе обкръжена от обръч от насочени навътре шипове.
Забраненият град
Ничие трескаво въображение, ничий кошмар, ничий умопомрачен разум не беше в състояние да опише действителността на Строком.
„Южен вятър“ пълзеше по гладката повърхност на огромен воден кръг. Потайно море, обкръжено от острови, някои просто стърчаща от водата канара, други чезнещи в далечината земни маси, гъсто обрасли с постройки. Имаше разкъсани кубове и пречупени кули, ронещи се, тънки като криви пръсти колони от елфически камък и много, все още блещукащо, елфическо стъкло. Множество постройки бяха наполовина под тъмната вода. И хиляди, стотици хиляди зеещи прозорци, надвиснали заплашително над Кол, който не можеше да проумее колко ли елфи бяха живели и умрели в тази колосална руина.
— Впечатляваща гледка — промърмори отец Ярви и според Кол това беше най-дръзкото омаловажаване на действителността, изричано някога.
Наоколо цареше гробна тишина. В небето не кръжаха птици. Нямаше блещукащи риби, изскочили над повърхността на водата в оставената от кораба диря. Чуваха се само скърцането на греблата и шепотът на екипажа, мълвящ молитви. Калени в гребане и битки мъже, объркваха ритъма и оплитаха гребла. Бяха прекалено заети да зяпат наоколо с изписана на лицата смесица от смайване и ужас. Кол не се съмняваше, че и на неговото лице има подобно изражение, ако не и по-силно.
Боговете му бяха свидетели, никога не бе претендирал, че е смелчага. Но очевидно страхливостта можеше да те вкара в още по-големи неприятности и от смелостта.
— Тя-която-изпява-вятъра е разгневена — прошепна майка Скаер, вдигнала очи към изтерзаното небе — гигантски спирали от посинени облаци, морави кълба от кървавочервено и черно, без нито една звезда. Толкова облаци и така ниско надвиснали, сякаш на път да смажат целия свят.
— Тук вятърът е просто вятър. — Скифър свали от врата си плетеницата от свещени знаци, талисмани и зъби против уроки, които никога не сваляше от шията си и ги захвърли настрана. — Тук богове няма.
За Кол перспективата от разгневени богове винаги бе за предпочитане от тази на никакви богове.
— Какво имаш предвид? — попита той.
Скифър се изправи и застана на носа, разпери широко ръце и вятърът повдигна парцаливото ѝ наметало. Заприлича на някаква чудата птица, разперила криле, издялана от умопобъркан дърводелец статуя на носа на кораб, показваща пътя към сигурна гибел.
— Това е Строком! — изкрещя пронизително тя. — Най-величествената елфическа руина! Спестете си молитвите, защото тук дори боговете не смеят да пристъпят!
— Не мисля, че това е много окуражително за мъжете — изръмжа отец Ярви.
