— Може би, когато му дойде времето, ще ти покажа друго. Няма от какво да се страхувате. Освен от Смърт, естествено. — Скифър се доближи до майка Скаер и прошепна в ухото ѝ. — Но нима тя не наднича през рамото ти всеки ден и всеки час?
Зърното се запъна леко в гърлото на Кол, но когато успя да го преглътне, то не остави вкус и не го накара да се почувства различно. Очевидно не беше лек за болка, вина и ужасяващо предчувствие за обреченост.
— Ами останалите от екипажа? — прошепна той и извърна поглед към кораба.
Скифър сви рамене:
— Само пет зърна имам. — Тя се обърна и тръгна към руините, последвана от двамата пастори.
Богове, как му се искаше да бе останал с Рин. Мислите за всичко, което обичаше в нея, го обляха като вълна. Осъзна, че по-скоро би посрещнал лице в лице десет армии на Върховния крал до Рин, отколкото да тръгне из зловещата тишина на прокълнатите руини на Строком.
Но, както казваше Бранд, с пожелания от пазара нищо няма да купиш.
Кол нарами вързопа с вещите си и тръгна след останалите.
Рани
Мъжете лежаха по пода. Пъхтяха и стенеха, гърчеха се. Молеха за помощ и шепнешком викаха майките си. Проклинаха през стиснати зъби, кривяха от болка лица, крещяха. И кървяха.
Богове, колко кръв има в човешкото тяло. Скара не можеше да повярва колко много.
В ъгъла стоеше молитвоплетец, редеше монотонно молби към Той-който-шие-раната, махаше с ръка и разпръскваше сладникавия дим от купа с тлееща дървесна кора. Въпреки усилията му, вонята беше задушаваща — пот, пикня и всички останали течности от човешкото тяло. Скара беше поставила ръка на лицето си, запушила носа си, устата, дори очите си.
Майка Ауд беше нисичка жена, но в този момент се извисяваше над всички останали, беше в стихията си — огромна и непоклатима като статуя. Не толкова розова и мъхеста праскова, колкото солидното дърво с могъщи корени, на което е расла. Челото ѝ беше сбърчено, беше стиснала зъби, с кичури коса, залепнали за потното ѝ лице, с навити ръкави и омазани до лактите силни ръце. Мъжът, над когото беше надвесена в момента, изви рязко гръб, когато пръстите ѝ докоснаха раната на бедрото му и започна да се мята и пищи.
— Някой да го държи! — изръмжа майка Ауд. Рин се промуши покрай Скара, сграбчи мъжа за китките и го натисна върху масата. Майка Ауд извади една кокалена игла от разпуснатия си кок, стисна я в зъби, вдяна конеца и започна да шие. Мъжът пръхтеше, крещеше с пълно гърло, от устата му полетяха пръски слюнка.
Скара си спомни как майка Кайър изреждаше всички органи на тялото, описваше ролята им и закрилящите ги богове. „Една принцеса трябва да знае как е устроен човек“, казваше тя. Но това да знаеш, че човек е пълен с вътрешности, не означава, че няма да загубиш дар слово само при вида им.
— Дойдоха със стълби — каза Синия Дженър. — Смело, не се щадяха. Не им завидях. Явно Яркия Йълинг е обещал сребърни гривни на всеки, изкатерил стената.
— Малцина успяха — каза Рейт.
Скара изгледа рояка мухи над купчина окървавени превръзки.
— Но достатъчно да направят всичко това.
— Кое, това ли? — Не знаеше как Дженър успя да се изсмее в момент като този. — Трябваше да видиш ние на тях какво им направихме! Ако това е най-страшното, което ни чака до завръщането на отец Ярви, ще сме големи късметлии. — Скара се досети какво изражение бе придобило лицето ѝ, защото той спря на мига. — Е… не и тези момчета тук, предполагам…
— Просто ни изпитваха. — Бледите бузи на Рейт бяха покрити с драскотини и тя не искаше да узнава как се беше сдобил с тях. — Проверяваха къде сме силни и къде не.
— Е, издържахме проверката — отвърна Дженър. — Този път. Но сега по-добре да се връщаме на стените, кралице моя. Яркия Йълинг не е от онези, които се отказват при първата несполука.
В този момент донесоха друг мъж и го тръшнаха на масата на майка Ауд. Тя изми ръце в купата с трижди благословена и порозовяла от кръв вода. Беше едър гетландец, не по-възрастен от Скара. Единствената следа от нараняване беше тъмно петно на ризницата му.
Майка Ауд имаше подрънкващ сноп от малки ножове, окачен на връв около врата ѝ, и тя хвана един и сряза ремъците на ризницата на мъжа. Рин вдигна нагоре ризницата, после дебелата ватена подплата под нея и на корема му се откри тънка цепка. Майка Ауд се наведе над него, стисна я с пръсти и огледа потеклата навън кръв. Мъжът се сгърчи и миловидното му лице потрепери от болка, той отвори широко уста, но от гърлото му се изтръгна само пресипнал стон. Майка Ауд помириса раната, изруга под нос и се изправи.
— Нищо не мога да направя за него. Някой да му изпее молитва.
Скара се облещи. Просто така, жив човек, обречен на смърт. От друга страна, знаеше, че това са неизбежните избори, които очакваха всеки лечител. Те решаваха кой има шанс да живее. И кой е вече просто месо. Майка Ауд беше отминала нататък и Скара насили треперещите си крака да пристъпят към умиращия мъж. Стомахът ѝ се качи в гърлото, но тя хвана ръката му.
— Как се казваш? — попита го.
— Сордаф. — Беше по-скоро въздишка, не дори шепот.
