Тя опита да запее молитва към баща Мир, който да го отведе към последен покой. Помнеше как майка Кайър я пя, когато баща ѝ умря, но гърлото ѝ не я послуша и не издаде и звук. Беше чувала, че мъжете умират в битка, но вече нямаше представа какво точно означава това.
Изхвръкналите очи на умиращия бяха приковани в нея. Или в нещо зад нея. В семейството му, може би. В недовършени и недоизказани неща. В тъмнината от другата страна на прага на Последната врата.
— Какво мога да направя? — прошепна тя, стискайки с всичка сила ръката му.
Той опита да каже нещо, но от устата му излезе само гъргорене и по устните му пръснаха капчици кръв.
— Някой да донесе вода! — изпищя Скара.
— Няма нужда, кралице моя. — Рин разтвори с усилие пръстите на Скара и свали ръката ѝ от тази на мъжа. — Той си отиде. — Едва сега Скара осъзна, че пръстите му бяха спрели да стискат нейните.
Тя се изправи.
Виеше ѝ се свят. Цялата гореше, кожата я сърбеше.
Някой крещеше. Пресипнали, нечовешки, дрезгави крясъци, а между тях, бръщолевенето на молитвоплетеца, плямпаше ли плямпаше, молеше за помощ, за милост.
Скара изтича към вратата и почти се просна по очи, изскачайки навън във вътрешния двор на крепостта. Повърна, залитна напред и почти падна в локвата пред краката ѝ, събра полите си в ръце и повърна отново. Изтри с опакото на ръката си проточилата се лига от устата си, изправи се и се облегна разтреперана на стената.
— Добре ли си, кралице моя? — Майка Ауд застана до нея и започна да бърше ръцете си в парцал.
— Винаги съм имала слаб стомах… — Скара се разкашля, задави се и щеше да повърне отново, но стомахът ѝ се оказа празен.
— Все някъде трябва да държим страховете си. Особено ако не можем да си позволим да ги изваждаме на показ. Мисля, че ти криеш своите в стомаха си, кралице моя. — Ауд постави нежно ръка на рамото ѝ. — Добро място за целта, място като всяко друго.
Скара погледна към вратата, откъдето долитаха приглушени стоновете на ранените.
— Аз ли направих това? — прошепна тя.
— Една кралица трябва да взима трудни решения. И да носи последствията с достойнство. Колкото повече бягаш от миналото, толкова по-бързо те застига то. Накрая не ти остава друго, освен да се обърнеш и го посрещнеш лице в лице. Да го сграбчиш в обятията си. Да опиташ да посрещнеш утрешния ден помъдрял от срещата с него. — Пасторът развинти капачката на една манерка и я подаде на Скара. — Воините ти очакват да им служиш за пример. Но не е нужно да се биеш с тях в битката, за да им покажеш, че имаш кураж.
— Не се чувствам като кралица — промърмори Скара. Отпи и примижа с очи, когато алкохолът запари гърлото ѝ. — Чувствам се като страхливец.
— Тогава се преструвай, че си смела. Никой не се ражда готов. Никой никога не е пораснал за ролята си. Постъпвай като велика кралица и ще бъдеш велика кралица, без значение дали се чувстваш такава или не.
Скара се изправи и изпъна рамене:
— Ти си мъдра жена и велик пастор, майко Ауд.
— Не съм нито едното, нито другото. — Пасторът се наведе към нея и запретна ръкави. — Но съм станала много добра в преструвките, че съм. Ще повърнеш ли отново?
Скара поклати глава, сръбна още малко алкохол и подаде манерката на сестра Ауд, която я пое и отпи могъща глътка.
— Чувам, че кръвта на Бейл тече в жилите ми…
— Забрави за кръвта на Бейл. — Ауд стисна ръката ѝ. — Твоята собствена е достатъчно добра.
Скара пое дъх и потрепери, докато издишваше. После последва пастора си обратно в тъмния отвор на вратата.
Да се сдобиеш със съвест
Рейт стоеше на строения от човешка ръка участък от стената до кулата на Гудрун и гледаше към изораната, изпотъпкана и осеяна със стрели земя пред обръча от заострени колове, от който започваха редиците на Върховния крал.
Почти не беше спал. В последно време просто дремеше пред вратата на Скара. Сънуваше непрекъснато онази жена и децата ѝ, после скачаше и се събуждаше, плувнал в студена пот, с ръка на дръжката на кинжала, но наоколо нищо, само тишина.
Пет дни от началото на обсадата. Пет дни подред атакуваха стената. Първо дойдоха със стълби и изплетени от рогозки паравани срещу пороя от стрели и камъни, с който ги засипаха защитниците. Смел опит, бяха наложили на лицата си най-свирепите изражения, мълвяха най-настървени молитви, но бяха отблъснати с лекота. Не успяха да убият много от хилядите на стените, но все пак оставиха празнини в редиците им. Сега всеки защитник на Бейлова крепост беше със зачервени от недоспиване очи и пребледняло от страх лице. Да се изправиш за момент лице в лице със Смърт е едно. Да долавяш ледения ѝ дъх по тила си ден подир ден — съвсем друга работа, повече, отколкото може да понесе човек.
