— Може и да знам отделните символи. Може би дори цели думи. Но светът, за който говорят те, отдавна не съществува. Кой може да извлече смисъл от думите им сега?
Минаха покрай разбит на парчета прозорец, по чиито рамки все още стърчаха остри като кинжали парчета стъкло и вътре Кол видя жена, жена, която се усмихваше и гледаше право в него.
Изненадата му беше такава, че дори не успя да извика, просто закова на място и се вкопчи в блъсналата се в гърба му Скифър. Започна да сочи трескаво към призрачната фигура в прозореца със зяпнала от ужас уста.
— Тя нищо няма да ти направи, момче.
Едва сега Кол видя, че това всъщност беше картина. Изключително прецизно изрисувана, макар и избледняла и лекьосана на места. Жената беше вдигнала ръка и показваше гордо китката си, на която имаше златна елфическа гривна. И се усмихваше, усмихваше се така, сякаш носенето на гривната ѝ доставяше огромно удоволствие. Беше висока, слаба и облечена в странни дрехи, но определено беше жена.
— Елфите… промърмори Кол, — те… като нас ли са изглеждали?
— Ужасно много и в същото време, ужасно различни. — Отец Ярви и майка Скаер застанаха до Скифър и се загледаха в избледнелия образ, обвит в мъглата на миналото. — Били са много по-мъдри, далеч по-многобройни и могъщи от нас. Но точно като нас, колкото повече растяла мощта им, толкова повече жадували за още. Също като хората, елфите имали празнини в душите, които не могли да запълнят с нищо. Всичко
— Чувам — отвърна той, нарами вързопа с вещите си и продължи напред. — Но съм дошъл за елфически оръжия, не за уроци.
Майка Скаер смръщи чело и прокара пръсти по колекцията си от древни елфически гривни по ръцете:
— А аз мисля, че имаш нужда да ги чуеш — промърмори тя.
— А после какво? — провикна се Кол.
Отец Ярви не отвърна веднага. После спря и се обърна към Кол:
— Ще използваме оръжията срещу Яркия Йълинг. Ще прекосим протоците и ще отидем в Скекенхаус. Ще намерим Върховния крал и баба Вексен. — Тонът му придоби смъртоносна острота. — И аз ще изпълня слънчевата си и лунна клетва. Ще отмъстя на убийците на баща ми.
Кол преглътна тежко:
— Имах предвид след това?
Пасторът се вторачи в чирака си и свъси вежди.
— Тази река ще прекосим, когато стигнем бреговете ѝ, Кол. — И той се обърна и тръгна напред.
Просто така, все едно не се беше замислял по въпроса. Но Кол знаеше, че отец Ярви не е човек, който оставя полето на бъдещето незасято със семената на плановете му.
Богове, права ли беше Скифър? Хората същите като елфите ли са? Малки човешки крака в гигантски елфически стъпки, но по същия път? Замисли се как ли щеше да изглежда Торлби един ден, превърнат в руина. Хората от Гетланд, изгорели до пепел, а след тях само прах и тишина. И може би парче от покритата с дърворезба мачта в двора на Цитаделата — призрачно ехо, което ще озадачи други посетители от далечното бъдеще.
Кол хвърли последен поглед към щастливото лице на мъртвата от хиляди години жена и понечи да последва останалите, когато зърна проблясък на метал сред натрошеното стъкло. Оказа се златна гривна, точно като тази на ръката на жената от картината. Кол стрелна ръка, сграбчи я и я пъхна в джоба си.
Съмняваше се, че жената ще страда от загубата ѝ.
В недрата на баща Земя
— Ще бъде опасно — каза Скара с мрачно изражение на лицето.
Подходящ момент Рейт да изпъчи геройски гърди. В край на краищата доскоро беше нескончаем фонтан от геройски хвалби. „Надявам се да е, опасностите ги ям за закуска, за враговете ни, може би!“ Но сега успя единствено да смотолеви „Ъхъ. Но трябва да спрем тунела преди да е стигнал до стената.“
Нямаше нужда да казва повече. Всички знаеха какво е заложено на карта.
Всичко.
Рейт огледа доброволците. Лицата им, металните кантове на щитовете им и остриетата на оръжията им бяха намазани със сажди, за да не ги издадат с блясъка си в тъмното. Две дузини от най-бързите гетландци, две дузини от най-свирепите ванстерландци и той.
Крал Удил и крал Горм теглиха чоп на кого се пада честта да ги предвожда и Трошача на мечове спечели. И сега стоеше и се усмихваше, докато чакаха да стане време за тръгване. Наслаждаваше се на всеки момент, поглъщаше жадно всеки дъх, сякаш нощта ухаеше на цветя. В този мъж нямаше никакъв страх, нито капка, Рейт не можеше да му го отрече. Но ако навремето виждаше в това смелост, сега виждаше единствено лудост.
— Никой няма да те вини, ако размислиш и останеш — каза Скара.
— Освен мен. — Беше ли възможност всъщност да се вини повече? Рейт срещна за миг погледа на брат си преди той да извърне решително почернено със сажди лице. Отчаяно се стараеше да докаже, че и той е корав като брат си, въпреки че и двамата знаеха, че не е. — Пък и трябва да пазя гърба на брат ми.
