Извън обхвата на лъковете, се издигаха огромни купчини от прясно изкопана земя. Погребалните могили на убитите воини на Върховния крал. И продължаваха да копаят. Рейт чуваше долитащото отдалеч стържене на лопатите и чуруликащото припяване на свещеник, призоваващ на южняшкия език Единствен бог на помощ. Той вдигна глава, притвори очи и се почеса по гушата. Всеки воин трябва да ликува при вида на мъртви врагове, но Рейт не изпитваше радост от гледката.
— Брадата те тормози, а? — Синия Дженър се зададе отнякъде, прозя се и приглади оскъдните кичури коса по главата си, но успя само да ги разроши още повече.
— Сърби. Странно как такива дребни неща успяват да те тормозят насред всичко това.
— Животът е върволица от дребни несгоди, завършваща с Последната врата. Можеш да я обръснеш.
Рейт продължи да чеше с нокти.
— Винаги съм си представял, че ще умра с брада на лицето. И като всичко останало, чакано с нетърпение, и брадата се оказва голямо разочарование.
— Брадата е просто брада. — Дженър се почеса по своята. — Пази ти топло на лицето в снежна буря, от време на време се оплита храна в нея, нищо повече. Знам обаче един, дето си пусна брадата толкова дълга, че успя да се заплете в сбруята на коня му. Животното го влачи през един синор. Счупи си врата и умря.
— Убит от собствената си брада. Срам.
— Мъртвите не изпитват срам.
— Мъртвите не изпитват нищо — каза Рейт. — Няма връщане от Последната врата, нали?
— Може би не. Но винаги оставяме по нещичко от себе си от тази ѝ страна.
— Ъ? — смотолеви Рейт. Нещо в тази перспектива не му харесваше особено.
— Част от духа ни остава в спомените на онези, които са ни познавали. Които са ни обичали, мразили.
Лицето на жената изникна в спомените на Рейт, облято в сълзи, все така ясно, въпреки многото време оттогава. Той размърда пръсти и долови позната болка.
— Онези, дето са ни убили.
— Ъхъ. — Погледът на Дженър беше отправен нанякъде в далечината, към неговите спомени за убити може би. — В техните най-вече. Добре ли си?
— Веднъж си счупих ръката. Така и не се оправи напълно.
— Нищо не се оправя напълно. — Синия Дженър подсмръкна, изхрачи се шумно и изплю храчката през стената. — Виждам, че Трън Бату им е направила посещение през нощта.
— Ъхъ. — През едната страна на лагера на Йълинг минаваше черна бразда и от едва доловимата миризма на изгоряла слама Рейт се досети, че бе докопала фуража за конете. — Явно е било по-болезнено преживяване от моята първа среща с нея.
— Добър приятел да имаш до себе си, това момиче. И много лош враг.1 — Дженър се изкиска дрезгаво. — Харесах я от самото начало, от първия път, когато я видях по „Непристъпна“.
— Слизал си надолу по „Непристъпна“?
— Три пъти.
— И как е?
— Просто много голяма река.
Рейт гледаше покрай Дженър, към порутената арка на вратата на кулата на Гудрун, от която тъкмо беше излязъл Ракки. Вятърът разроши бялата му коса, когато извърна глава и погледна към копането пред редиците на Йълинг.
Дженър повдигна една посивяла вежда:
— Мога ли да помогна с нещо?
— Някои неща човек трябва да свърши сам. — Рейт потупа възрастния мъж по рамото и тръгна към Ракки.
— Братко.
Ракки не отговори, не извърна очи към него, само едно мускулче на слепоочието му заигра.
— Дали?
— Или си, или просто приличаш ужасно много на мен.
Ракки не се усмихна.
— Трябва да се махнеш оттук.
— Защо? — В момента, в който го каза, долови нечие присъствие, нечие значително присъствие и когато се обърна, видя Трошача на мечове да излиза от вратата, придружен от Сориорн.
— Гледай ти кой е тук? — изчурулика Горм.
Сориорн намести внимателно обкичения си с гранати робски нашийник:
— Това е Рейт — каза той. Открай време беше човек на малкото думи, повечето от които просто обявявайки на всеослушание очевидното.
Горм притвори очи и се заслуша в песента на южняшкия свещеник.
— Има ли по-успокояваща музика за ушите от тази на вражеските молитви за мъртвите?
— Арфа? — каза Рейт. — Аз харесвам звука на арфата.
Горм отвори очи:
— Наистина ли мислиш, че с шеги ще поправиш онова, което разби на парчета?
— Няма нищо лошо в шегите, кралю мой. Искам да те поздравя за скорошния ти годеж. — Като се замисли, всеки друг годеж би го зарадвал повече от този. — Скара ще е кралица, за която ще ни завижда цял свят, освен това ще ни донесе Тровенланд като зестра…
— Кралска награда — отвърна Горм и описа дъга към обкръжилата ги армия на Върховния крал. — Но преди да я получа, ме чака малка задача — да победя Върховния крал. Твоето предателство ме принуди да заложа всичко на плана на отец Ярви, вместо просто да се договоря за мир с баба Вексен, както бяхме решили с майка Скаер.
Рейт извърна поглед към Ракки, но не срещна очите му, те бяха приковани във върха на ботушите му.
— Не мислех, че…
