— Аз не гледам кучета, за да мислят. Отглеждам ги, за да ми се подчиняват. Не ми е притрябвало псе, което не идва, когато му подсвирна. Псе, което не хапе онзи, към когото съм го насъскал. За такова противно създание няма място в домакинството ми. Предупредих те, че видях у теб останало зрънце милост. Предупредих те, че то ще те смаже. И ето, че се оказах прав. — Горм поклати огорчено глава, докато се обръщаше да си върви. — Всички онези надъхани момчета, готови да убиват, а аз да избера теб.
— Разочароващо — отбеляза Сориорн, дари Рейт с подигравателна усмивка и последва господаря си по пътеката на стената.
Рейт замълча. Доскоро нямаше друг, от когото да се възхищава така, както от Гром-гил-Горм. Възхищаваше се на силата му. На безпощадността му. Мечтаеше да е точно като него.
— Не мога да повярвам, че някога се възхищавах от това копеле.
— Ето ти една разлика между теб и мен — каза Ракки. — Аз винаги съм го мразел. А ето и друга, аз знам, че все още се нуждая от него. Какъв е твоят план сега?
— Не бих казал, че имам план. — Рейт изгледа навъсено брат си. — Не е лесно да убиеш някой, който не ти е направил нищо лошо.
— Никой не е казал, че е лесно.
— Е, при всички положения е по-лесно, ако няма да си ти този, който ще убива. Не ти ли се струва, че винаги ти си този, който иска нещо трудно за вършене — повиши глас Рейт, но се овладя. Успя и да не стисне гневно юмруци. — А аз съм този, който трябва да го свърши!
— Е, дотук беше, вече не можеш да ми помогнеш с нищо, нали? — Ракки стрелна пръст към тронната зала на Бейлова крепост. — След като избра малката кучка пред своите хора…
— Не говори така за нея! — кресна Рейт и стисна юмруци. — Избрах единствено да не я убия!
— И виж докъде ни докара. Лош момент избра да се сдобиеш със съвест. — Ракки се обърна отново към погребалните могили. — Ще се моля за теб, братко.
— Пфу. Онези хорица по границата, мисля и те се молеха здраво, когато ги навестихме посред нощ. Мисля, че се молеха с всички сили.
— Е, и?
— Молитвите не ги спасиха от мен, нали? Защо твоите да ме спасят от някое друго копеле? — Рейт се обърна и тръгна обратно покрай стената към Синия Дженър.
— Проблем? — попита възрастният воин.
— Цяла камара.
— Семейството е семейство. Мисля, че на брат ти ще му дойде умът в главата и един ден ще ти прости.
— На него може. Но не мисля, че Трошача на мечове ще е в милостиво настроение.
— Не го виждам като много милостив.
— Приключих с него. — Рейт се изплю през стената. — Приключих и със себе си, с това, което бях.
— Не ти харесваше ли?
— Харесваше ми, много, навремето. Сега ми се струва, че съм бил много, ама много проклето копеле. — Лицето на жената не му даваше мира и той сведе очи и заби поглед в древния камък под краката си. — Как знае човек кое е редно и кое не?
Дженър изду бузи и изпъхтя:
— През половината си живот съм вършил грешни неща. Останалата половина съм прекарал в опити да върша най-малко грешните неща. От време на време съм вършил каквото е редно, но всеки път по случайност.
— И ти си може би най-свестният човек, когото познавам.
Веждите на Синия Дженър подскочиха от изненада:
— Благодаря ти за комплимента, но ми е жал за теб.
— И на мен също, старче. И на мен също. — Рейт се загледа в мъничките човешки фигури из лагера на Яркия Йълинг. Изпълзяваха от постелите, събираха се край огньовете, чоплеха из храната и може би някъде там един старец и един младок гледаха нагоре и си бърбореха за глупости. — Скоро ще тръгнат отново, мисля си аз.
— Ъхъ. И това ме тревожи.
— Никога няма да успеят да се прехвърлят през тези стени със стълби. Никога.
— Няма. И Яркия Йълинг със сигурност го знае. Защо тогава хвърля толкова зор и си пилее силите?
— Да ни държи под напрежение. Да ни опъва нервите. Обсада е, все пак, нали така? Все някак трябва да влезе.
— Да, но ще го направи по начин, който ще му гарантира лъскава слава. — Дженър кимна към прясно изкопаните могили. — След битка копаеш ли такива могили за всеки убит?
— Ние горим повечето на общи клади, но тези почитатели на Единствен бог имат странни обичаи.
— Хубаво, но защо така близо до стените? Пълководецът обикновено крие загубите си от противника. Не ги навира в очите му, дори и да не му костват много.
Рейт протегна ръка и зачопли цепката на ухото си:
— Досещам се, че имаш обяснение за това, прав ли съм?
— А виждам, че вече започваш да ме опознаваш и да ми се възхищаваш. — Дженър вирна брадичка и се почеса по шията. — В един момент ми хрумна, че Яркия Йълинг заповядва всичките тия обречени на провал атаки само за да има кого да заравя след края на битката.
— Какво?
— Почита Смърт, нали така? И има колкото искаш войска.
— Защо да жертваш мъже, само за да ги заравяш в земята?
— За да си мислим ние, че това прави. Но аз не съм убеден, че Яркия Йълинг копае по цели нощи на една стрела разстояние от най-слабото ни място на стената просто за да заравя мъртвите си.
Рейт го зяпна за момент, после зяпна кафявите купчини пръст и изведнъж по гърба му премина ледена тръпка.
— Копаят под стената.
Прах
