За момче, тъкмо започващо да мисли за себе си като за мъж, Кол беше пътувал и видял не един голям град. Суровият Вулсгард на пролет, обширният Калийв през лятото, величественият Скекенхаус с елфическите му стени и красивият Йейлтофт, преди да изгори. Пропътува дългия път по „Божествена“, премина през Прохода в планините, после през необятните степи, за да зяпа с отворена уста и се диви на чудесата на Първия сред градовете, най-великото човешко селище, строено някога.
Но пред елфическите руини на Строком те до един бледнееха. Вървеше след Скифър и двамата пастори по пътища от черен камък, по-широки от градския площад на Торлби. На места те влизаха под земята в кънтящи от ехото на стъпките им тунели. На други се прехвърляха над земята, накачурени един връз друг, стъпили на могъщи каменни колони. Сливаха се в гигантски плетеници под натъжения поглед на стотиците ослепели стъклени очи на високите постройки около тях. Вървяха в пълно мълчание, всеки налегнат от собствени тревоги. За света, за познати и приятели у дома, за самите себе си. Тук нищо не живееше. Нито стръкче трева, нито една птица в небето, нито една буболечка на земята. Само тишина и бавно разложение. Докъдето им стигаше погледът, миля подир миля, невъзможните постижения на миналото се сриваха на прах.
— Как ли е изглеждало това място, докато елфите още са живеели тук? — прошепна Кол.
— Невъобразимо по размерите си, по светлините и шума си — отвърна Скифър, без да извръща назад глава, — по организирания си хаос и трескава надпревара. Стихнали завинаги преди хиляди години.
Тя протегна пръсти и ги провлачи по една изкривена метална греда, вдигна ги пред очите си и огледа сивия прахоляк по тях, после го близна и разтърка между палец и показалец. Накрая сведе глава и се вторачи в напукания, набъбнал на места камък под краката ѝ.
— Какво виждаш? — попита я Кол.
Скифър повдигна една изгорена вежда:
— Само прах. Тук други поличби няма, защото няма бъдеще, което да гадаеш по тях, освен това на прахта.
От високите покриви на две постройки се беше откъснала метална змия и лежеше, огъната напряко на пътя отдолу.
— Елфите са се мислили за прекалено могъщи — продължи Скифър, докато я прескачаха. — По-могъщи от Бог. Решили, че могат да съградят всичко с ръцете си, по техен велик план. И вижте сега докъде ги е довела глупостта им! Без значение колко велико или славно е творението, времето накрая побеждава и го превръща в прах. Без значение колко силна е думата, колко могъща мисълта или колко непоклатим законът, накрая всичко се връща към хаоса.
Скифър вирна глава, изплю се напред и плюнката ѝ описа висока дъга и плесна върху покрит с ръжда метал.
— Крал Удил казва, че стоманата е отговорът. Аз казвам, че взорът му е къс. Последният отговор на всеки въпрос е прахта. Така е било и така ще бъде.
Кол въздъхна дълбоко:
— Самото веселие си ти, а?
Насеченият смях на Скифър раздра тишината, отекна и заподскача по мъртвите лица на постройките и Кол се сепна стреснато. Така странно прозвуча смехът ѝ на това място. Почти се притесни, че с него нанася обида на обитателите на града, въпреки че тях ги нямаше от хилядолетия.
Старата жена го плесна по рамото и продължи да върви след отец Ярви и майка Скаер.
— Зависи какво намираш за смешно, момче.
Започна да притъмнява. Те продължиха напред, между такива високи постройки, че улицата между тях приличаше на тъмен каньон. Дори и в руини, кулите пробождаха небето — безкрайни плоскости от блестящо елфическо стъкло, все още непокътнато, блещукащо в светлините на залязващото слънце, розово, оранжево и лилаво. От прекършените им покриви стърчаха като тръните на магарешки бодил усукани метални греди.
Видът им извика Трън в мислите на Кол и той промърмори под нос молитва за нея, въпреки че боговете не можеха да го чуят тук. Когато Бранд умря сякаш нещо в нея умря също. Може би никой не излиза от война напълно цял и жив.
Пътят отпред беше изровен и пропаднал на места, задръстен с големи неща от огънат метал. Някога са били боядисани, но сега боята им беше избледняла и се люпеше. Имаше и мачти, железни мачти, високи колкото десет мъже, овързани в плетеници от стоманени въжета, които прехвърляха пътя и висяха от сградите като паяжините на гигантски паяци. Елфическите букви бяха навсякъде, по метални плочи над пътищата, по огънати плочи на високи колове, по гордо провесени над всеки счупен прозорец или врата знамена.
Кол зяпаше един ярък надпис по цялата ширина на една от сградите. Последната му буква се беше откачила и висеше унило на единия си край.
— Всичкото това писмо — промърмори той и разтри изтръпналия си от зяпане нагоре врат.
— Елфите не са поверили писмото само в ръцете на избрани и посветени — отвърна Скифър. — Разпространили са го навред, като горски пожар. И раздухвали жадните му огньове.
— И до един са изгорели в него — промърмори майка Скаер. — Станали са на пепел.
Кол продължаваше да мига на парцали пред огромния надпис:
— Разбираш ли какво казва?
