— Не мисля, че нещо с «Неуроксил-5» не е наред — внимателно възрази той.
— А Лиза? С какво не е била съгласна тя?
— Тя изнуди Иневър да ѝ разреши да прегледа някакво изследване на механизма на действие на неуроксила. Искаше, струва ми се, да види дали той не може да се използва и при третиране на паркинсона. После се усъмни в коректността на данните. Знаеш я — не спира, докато не получи каквото иска. — Хенри се усмихна на себе си. — Ти, като съпруг, предполагам, знаеш как да се отнасяш с нея като я прихванат. Само че Иневър, изглежда, не е имал търпение да се занимава само с нея.
— И я уволни?
— Да. Тя просто прекали. Казвах ѝ да се откаже, ама кой да ме послуша?
— И какво по-специално я притесняваше?
— Не мога да ти кажа — отговори Хенри. Гледаше ме внимателно.
— Как да разбирам думите ти?
— Виж, Саймън. «Неуроксил-5» е в сърцето на изследователската програма на «Био-уан» и това не е тайна за никого. Но аз не мога да ти кажа нищо за този препарат, което вече не е общоизвестно. Особено когато става дума за неподкрепени от факти съмнения.
— Значи според теб безпокойствата на Лиза са съмнения без научна основа?
— Да. Лиза има страхотна интуиция да налучква единствено правилната методика на изследване. Но понякога забравя, че е учен. Защото ако проверяваш хипотеза и установиш, че събраните научни данни не я подкрепят, тази хипотеза не е нищо повече от голо предположение.
Чувал бях тази лекция и преди, при това от самата Лиза, и то много пъти. Стори ми се иронично, че този път обект на критиката е самата тя.
— А данните не подкрепят хипотезата, каквато и да е тя, така ли? — поисках да се уверя аз.
— Според мен, не — отсече Хенри. Само че аз не бях учен и може би поради това имах голямо доверие в интуицията на Лиза. — Саймън, страшно бих желал Лиза да работи с мен в този момент — продължи Хенри. — Но ситуацията е по-различна от времето, когато «Бостън пептидс» беше независима компания. Не мисля, че Лиза щеше да свикне с това положение на нещата. Тя се върна на прекрасна длъжност при Метлър в Станфорд. Убеден съм, че там ще е много по-щастлива. Може да не ми повярваш, но нямаш представа как бих искал да съм на нейно място. Но трябва да изведа «Бостън пептидс» до успех. А с ресурсите на «Био-уан» това не е непостижима мечта.
Станах да си ходя.
— Лиза страшно те уважаваше, Хенри — казах му аз. — Само че по една ирония на съдбата това е един от малкото случаи, когато безпогрешната ѝ интуиция я е подвела. Сбогом.
Хенри изненадано примигна зад грамадните си очила. Беше онемял от изненада. Може би се бях държал малко по-твърдо с него, но това не ме вълнуваше. Лиза се бе нуждала от помощта му. А той бе предал доверието ѝ.
Когато на излизане минах покрай вратата на старата ѝ лаборатория, се поддадох на инстинкта си и я отворих. Видях познатите ми отпреди лабораторни маси, стъклени контейнери с мистериозни форми, папки с документация, електронна апаратура — все неща, които не разбирах. Вътре работеха петима-шестима учени.
Една висока червенокоса жена вдигна поглед към мен, когато влязох. Беше Кели. Втурна се към мен.
— Саймън, трябва да се махнеш оттук! Ако някой те познае, ще имаш големи неприятности.
— Добре, добре — опитах се да я успокоя аз, докато ме изтласкваше от лабораторията. — Кели, може ли да поговорим?
— Това е невъзможно! Сега напусни! — И тя продължи да ме бута, този път по коридора към изхода.
— Знаеш ли къде е отседнала Лиза?
— Да.
— Къде?
— Няма да ти кажа.
Вече бяхме сигнали до фоайето.
— Добре ли е?
— Не — отговори ми Кели, — не е добре.
— Кели, трябва да говоря с теб!
— Не, няма да говориш — упорито ми заяви тя. — Върви си, ако обичаш.
И аз излязох.
Реших да я изчакам на Масачузетс авеню, до деликатесния магазин, от който знаех, че Лиза си купува обяда. Беше нещо като изстрел в тъмното. Не можех да съм сигурен, че и Кели има навика да идва тук, всъщност даже не знаех дали изобщо излиза в обедна почивка. Застанах в дванайсет часа на ъгъла на Мас авеню и улицата на «Бостън пептидс» и разтворих «Глоуб». Свърших го и преминах на «Уолстрийт Джърнал». След това се захванах със стар брой на «Дейли Мирър» отпреди три дни. «Челси» бяха спечелили миналата събота и се говореше, че могат да изместят «Астън Вила» от върха на Висшата лига. Вече минаваше два следобед и се колебаех дали да си купя «Бизнес Уик» или «Нешънъл Инкуайърър», когато най-сетне я видях.
Зарових глава в «Джърнал», който беше най-голям по площ от цялата ми колекция. Реших да я оставя да си купи сандвича и да я хвана по обратния път, с надеждата, че не е излязла с други задачи освен да хапне набързо.
Оказах се прав. Настигнах я и закрачих редом с нея.
— Кели!
— Саймън! Казах ти да се махаш.
— Вярно, каза ми. Но аз искам да говоря с теб.
— Саймън, около теб има само неприятности. Някой може да ни види.
— Ясно — съгласих се аз и я хванах за лакътя. Дръпнах я в първата пряка отляво — оказа се малка тиха уличка — и я издърпах поне на десетина метра от булеварда. — Сега вече няма да ни видят.
Кели примирено се облегна на стената и бръкна в чантичката си за цигара.
