— Нали ти казах. Тя не иска да разговаря с теб.
— Поне ми кажи как е — настоях аз. — Подхвърли, че не била добре. Може да не вярваш, но съм обезпокоен.
— И с основание — изгледа ме тя с унищожителен поглед. — Баща ѝ е мъртъв. Тя си мисли, че съпругът ѝ го е убил. Загуби си работата. Бедната, не е на себе си. И от онова, което чувам, за всичко си виновен ти.
Усетих, че ме обхваща гняв и чувство на безсилие. Обърнах се и ритнах една празна кофа за боклук.
— Кели, аз не съм убил баща ѝ. И нямам нищо общо с уволнението ѝ. — Кели нервно дръпна от цигарата си, без да обръща внимание на думите ми. Наложих си да си възвърна самообладанието: — Кели, ти си приятелка на Лиза и аз разбирам, че е естествено да застанеш на нейна страна. Благодарен съм ти за това. Доволен съм, че тя остана известно време при теб. Но моля те, опитай се да разбереш и моята гледна точка. Лиза бърка. Възприема ситуацията по абсолютно неправилен начин. И аз трябва да ѝ го докажа: както заради нея, така и заради себе си. — Кели вече ме слушаше, но продължаваше да ме гледа подозрително. — Мисля, че смъртта на баща ѝ е свързана по някакъв начин с «Био-уан» — продължих аз. — Може би дори има пряко отношение към въпросите, които е задавала. Трябва да разбера какво я е интересувало. Хенри Чан не ми каза нищо. Само ти можеш да ми помогнеш.
— Изключено — бързо каза Кели, хвърли цигарата и я размачка с обувката си. — Не си въобразявай, че ще седна да разговарям с теб за «Био-уан». Няма да ти дам шанса да ми навлечеш неприятности.
И се обърна и си тръгна.
— Кели, става дума за Лиза!
— Глупости. Става дума за това, че се опитваш да спасиш себе си. Но не разчитай на мен.
Вече вървяхме по улицата, водеща към «Бостън пептидс». Кели крачеше бързо пред мен, аз се опитвах да я настигна.
— Поне ми кажи адреса на Лиза.
Кели спря.
— Ако тя искаше да знаеш къде живее в момента, щеше да ти го каже сама. Сега изчезвай оттук, защото ще изпищя. И можеш да ми повярваш — пищя като за световно!
Видях, че говори сериозно. Отказах се. Обърнах се и с нежелание поех към метростанция «Сентръл».
26.
Върнах се в офиса и намерих Даниел готов да поклюкарства.
— Ей, Саймън, какво се е случило? — възкликна той, щом ме видя.
— Здрасти, Даниел.
— Господи, каква ужасна смърт за Джон.
— Вярно, наистина ужасна.
— Ти знаеше ли, че е бил педал?
Потиснах неволния си пристъп на раздразнение.
— Не, Даниел, нямах представа. Но сега е мъртъв, нали? Мисля, че вече няма значение.
Погледнах към бюрото на Джон. Беше празно, разбира се. И необичайно подредено.
Даниел проследи погледа ми.
— Полицаите го претърсиха. И отмъкнаха цял тон документация. Гарантирам ти, че ще умрат от скука.
Отидох до бюрото и набързо го прегледах. Не беше останал нито един личен предмет. Бяха взели канцеларските му принадлежности без изключение, заедно с всички папки с текущи сделки.
Даниел ме наблюдаваше.
— Полицаите ми зададоха маса странни въпроси сутринта. Например знаел ли съм, че двамата с Франк били… нали се сещаш? Франк! Би ли повярвал?
Въздъхнах.
— Даниел, убит е човек, с когото сме работили две години. За мен няма никакво значение какво е правил в личния си живот.
— Разбира се, че няма значение — съгласи се Даниел. — Но Франк Кук! Не, кажи ми, нищо ли не ти е направило впечатление? Все пак ти беше тъст!
— Не, за секунда не ми е минавало нищо такова през ума — отговорих аз и този път показах, че тези въпроси ме дразнят.
— Чух, че си прекарал нощта в полицейския участък. Мислели са, че след като ти си намерил Джон, значи ти си го убил, така ли?
— Нещо такова — уклончиво отговорих аз. — Но нямаха доказателства, така че ме пуснаха. Засега…
— Сигурно е било много неприятно.
— Не бих ти го препоръчал.
— Тук беше страхотна суматоха — сподели Даниел. — Гил е бесен. Мисля, че се ядоса както на онова между Джон и Франк, така и на убийството на Джон. Арт излезе на обяд и още не се е прибрал, а Рави прилича на подплашен заек. Само Даян се държи на ниво. И аз естествено.
— Разбира се.
— Хората наистина са изплашени. Първо Франк, сега Джон. Следващият може да е всеки от нас. Всъщност най-вероятно ще си ти.
— Много ти благодаря, Даниел. За твое сведение вече съм се замислял над подобна възможност.
— Пази се, Саймън. — Този път думите на Даниел прозвучаха напълно сериозно.
— Е, не бих могъл да сторя кой знае какво — въздъхнах аз. — Но ти би могъл да ми направиш една услуга.
— Казвай — не се поколеба той.
— Можеш ли да изровиш някои неща за «Био-уан»? Трябва ми повече информация.
— «Био-уан»? Не виждам връзката.
— И аз не съм сигурен. Нали знаеш, че Лиза беше уволнена от «Бостън пептидс»?
— Да, Арт ми подхвърли. Честно казано, изглеждаше някак… доволен.
— Мръсник — промърморих на себе си аз.
— Като се видите, кажи ѝ,че страшно съжалявам за случилото се.
— Малко вероятно е да мога да ѝ го предам — казах аз. — Тя се върна в Калифорния.
— О… — възкликна Даниел. — Това не е добре.
— «Не е добре» звучи меко казано — съгласих се аз. — Както и да е… уволнили са я, защото задавала на Томас Иневър неудобни въпроси за чудотворното лекарство на «Био-уан».
— Е?
Наведох се напред.
