— Съжалявам, но и аз не мога да навлизам в подробности, Саймън. Нали разбираш — вече работя за «Био-уан».
— Чу ли за убийството на бащата на Лиза? — Кимване. — Добре, само че в «Ревиър» имаме вече още един убит. И аз мисля, че връзката между двете убийства има нещо общо с «Био-уан». И се опитвам да разбера какво е то.
— Опитваш се да докажеш невинността си?
— Да. Но не само и не толкова пред полицията. Най-вече пред Лиза. Трябва да си я върна.
Хенри ме погледна замислено.
— Ясно. Но онова, което ще ти кажа, не бива да излиза извън тази стая и ти не бива да споменаваш името ми пред никого.
— Добре. Разкажи ми за «Био-уан».
— Какво искаш да знаеш?
— Какво не е наред? Вече знам какво мисли Лиза за нея, но бих желал да чуя и твоето мнение.
Хенри се замисли.
— Според мен най-тежкото и за двама ни е обстановката на секретност. Разбираш ли, в един идеален свят учените обменят идеи и открития в момента, в който почувстват нужда да го направят. Така светът на науката върви напред много по-бързо, отколкото ако всеки учен работи в изолация. Но нашият свят не е идеален, особено що се отнася до биохимията. Дори в академичните институции учените завиждат на колегите си за техните постижения. Всеки живее в непрекъснат страх, че някой може да му открадне идеите, да ги публикува пръв и да съумее да привлече към себе си финансиране на проект, което не му се полага.
— Представям си — казах аз. Лиза често ми бе разказвала за академичната атмосфера.
— А когато говорим за компании с акции, акционери, патенти и печалба, откритостта в обмена на научна информация е още по-трудно постижима. За да има успех при кандидатстване за патент, една компания трябва да докаже документално, че въпросният процес или да речем лекарство, не е бил вече известен някому. Най-добрият начин да се постигне това е да не казваш нито дума никому, докато не получиш патента.
— И все пак предполагам, че всички биотехнически компании пазят тайните си — вметнах аз.
— Така е, но само в известна степен. В «Бостън пептидс» например не обръщаме толкова голямо внимание на това. Не че сме готови да вършим глупости, които биха застрашили патентите ни, но нашата висша цел е намирането на лекарство срещу Паркинсоновата болест и ако можем да помогнем на другите учени, без да поставяме под опасност успешния изход на собствените ни проекти, правим го с охота.
— Добре, какъв е проблемът тогава?
— «Био-уан» е по-различна компания. Цялата ѝ структура е пропита от секретност. Това е нещо необикновено и трябва да го видиш, за да повярваш, че съществува. Има например десетки учени, работещи в различни групи, на които не им е позволено да контактуват помежду си. Цялата им научна продукция постъпва в специален център и става достояние на останалите на принципа «ако трябва да се знае». А въведените правила са такива, че много малко хора «трябва да знаят».
— Защо е така?
— Разделяй и владей. Създай атмосфера на конкуренция и несигурност, която носи резултати. И най-вече, която концентрира цялата власт в центъра. А там стои Томас Иневър.
— «Клизмата»?
Хенри се усмихна.
— Чух, че го наричат така. Той е единственият, който знае какво става във фирмата.
— А Джери Питърсън — другият председател?
— Контактувах с него по време на преговорите по продажбата. Той няма представа какво става. Както впрочем и твоят човек — Арт Алтшуле.
Помълчах, за да смеля информацията.
— Но някои неща просто няма как да не станат обществено достояние. Компанията все пак е акционерна. Освен това нима Комисията за контрол върху храните и лекарствените препарати не изисква резултатите от клиничните изпитания?
— О, да. Комисията иска и получава огромен обем информация. Но в по-голямата си част тя постъпва при нея направо от Отдела за клинични изпитания, където думата секретност е свещена. Те докладват пряко на Иневър и на никой друг.
— Що за човек е този Иневър? Виждал съм го съвсем за малко. Лиза ми каза, че преди няколко години са го уловили, да манипулира резултатите от някакъв експеримент.
— Това така и не било доказано — уточни Хенри. — Публикувал доклад, в който се доказвало, че «Неуроксил-3» редуцира производството на свободни радикали в мозъка на пациенти с алцхаймер.
— «Неуроксил-3» сигурно е по-ранна версия на «Неуроксил-5»?
— Повече или по-малко — уклончиво отговори Хенри. — Както и да е, никой друг не могъл да повтори резултатите и година по-късно Иневър бил принуден да публикува «уточнение». Това разбунило духовете, но в крайна сметка не могло да се докаже недвусмислено, че Иневър е фалшифицирал резултатите.
— А какво се е случило според теб?
— Мисля, че той се е поддал на възможно най-старото изкушение пред всеки учен: да искаш определен резултат толкова силно, че да игнорираш данните, които го опровергават.
— Да, знам, че това никак не би допаднало на Лиза. А как си изпроси тя уволнението?
— Познаваш Лиза. Започна да задава неудобни въпроси.
— За неуроксила?
— Да.
— И какво не е наред с това лекарство?
Хенри се облегна на стола си и изпъна крака напред, колкото му позволяваше тясното пространство.
