Едва се сдържах да не кипна.
— И си сигурен, че не можеш да си спомниш какво точно те е питал Франк?
— Не, не мога — ядосано ми отговори Арт. — И нека ти кажа още нещо. «Био-уан» в момента е в много деликатна фаза. Последното, от което има нужда, е някой да рови с неудобни въпроси. — Той облиза устни и продължи, като заби пръст във въздуха към мен: — И ако ти намекнеш пред някого, повтарям — някого, че с «Неуроксил-5» нещо не е наред, ще се озовеш по задник на улицата преди да си разбрал какво ти се е случило.
Станах.
— Не, Арт. Ако има нещо съмнително около «Неуроксил-5», аз те уверявам, че ще го науча. И ти няма да можеш да ми попречиш.
Арт стана и побеснял ме изгледа.
— Не си позволявай да ме заплашваш, момченце! «Био-уан» е най-ценната инвестиция за цялата ни шибана фирма. Преебеш ли «Био-уан», значи се ебаваш с мен. Жена ти вече дръзна да задава тъпите си въпроси и загуби работата си. Ако ти продължиш да ги задаваш, повярвай ми, когато се разправя с теб, ще съжаляваш, че не си продължил да се киприш на пони по време на приемите на кралицата.
Обърнах се и излязох. Все пак в думите му имаше известен смисъл: да ровиш около «Био-уан» се оказваше занимание, опасно за здравето. Франк и Джон бяха опитали и ето че и двамата бяха мъртви. Съвпадение? Едва ли.
Разминахме се с Гил в коридора. Обветреното му лице изглеждаше по-измъчено от обикновено. Запитах се дали не го измъчват проблемите с бъбреците. Той ми кимна отсечено, явно замислен за нещо свое, а може би за смъртта на Джон и контактите с пресата.
Поддавайки се на вътрешен импулс, аз го спрях.
— Гил?
— Да? — Той фокусира погледа си върху мен през дебелите стъкла на лещите.
— Разполагаш ли с един момент?
— Какво има?
Огледах се. Около нас нямаше никого.
— Сигурен ли си в «Био-уан»?
— Защо питаш? — Въпросът ми явно го изненада.
— Нещо е обезпокоило Джон преди да го убият.
— Да, полицията ми спомена, че си им казал такова нещо.
— И ти си сигурен, че всичко е така желязно, както изглежда?
— Да, мисля, че съм сигурен — отговори без замисляне Гил. — Не казвам, че от време на време не се появяват проблеми, защото това е нормално. Но «Био-уан» е програмирана да побеждава и в това няма никакво съмнение.
— Не ти ли е минавала понякога мисълта, че може да се окаже един голям… балон?
— Това пък какво означава?
— Ами тази компания реално не е направила печалба. Единственият ѝ капитал е «Неуроксил-5». Какво би се случило, ако се окаже, че лекарството нищо не струва?
— Само че не е така — възрази Гил. — Това лекарство е голямата надежда на медицината да се справи с една хронична болест, която поразява милиони хора по света.
— И все пак… ако изведнъж се разбере, че около него не всичко е наред?
— Например?
— О, не знам. Да кажем например, че лекарството не лекува или нещо подобно. Тогава «Био-уан» няма да струва нищо, нали?
Гил уморено се усмихна.
— Прав си да се отнасяш с такава предпазливост към биотехнологиите. Един от основните грехове в рисковото инвестиране е да броиш печалбата преди да си я направил. И е вярно, че е имало десетки биотехнологични компании, чиито лекарства са се оказали точно толкова ефективни, колкото и бучка захар. Но случаят с «Био-уан» не е такъв. Аз имам добро предчувствие.
— Надявам се да се окажеш прав.
— И аз — каза ми Гил, — защото иначе ни чакат големи неприятности.
Разделихме се и той продължи по коридора, потънал в проблемите си, а аз се върнах в нашия офис. Не беше успял да ме убеди. Защо не знаех какво е открила Лиза за «Био-уан»?
Извадих бележника си с телефонните номера и позвъних на майка ѝ.
— Ало?
— Ан? Саймън се обажда.
— Саймън! Вече ти казах. Лиза не желае да разговаря с теб. И дори не иска да знаеш къде се намира. — Гласът ѝ не звучеше враждебно, просто издаваше някаква безпомощност както по отношение на Лиза, така и на мен.
— Разбирам. Можеш ли поне да ѝ предадеш нещо от мен?
Чух я дълбоко да въздиша.
— Добре, може би. За какво става дума?
— Би ли ѝ казала, че искам да ѝ задам някои въпроси по отношение на «Био-уан». Много е важно.
Пауза.
— Добре — неохотно се съгласи тя накрая. — Ще ѝ кажа. Но тя е много разстроена. Не ми се вярва да ти се обади.
— Много ще ти благодаря, ако опиташ.
— Добре. Ще ѝ предам. Дочуване, Саймън.
Затворих. Бях спокоен, че Ан ще предаде съобщението ми. Но не бях никак уверен как щеше да реагира на желанието ми Лиза. От друга страна, не можех да стоя и да чакам от нея отговор, който така и можеше да не дойде никога. Но какво друго можех да направя? Как бих могъл да разкрия сам игрите около лекарството?
Седях и гледах с празен поглед в пространството, когато отговорът внезапно изплува в съзнанието ми.
Трябваше да поговоря с някой, който го взема.
Взех влака за Бруклайн. Намерих дома на леля Зои и позвъних на вратата. След малко ми отвори тя и топло ми се усмихна.
— Колко се радвам, че си дошъл! — възкликна тя. — Влез де, влез. — Тя се обърна и извика: — Карл! Имаме гост!
Карл се появи в коридора:
— Саймън! — изненада се той. — Как е Лиза?
