— Както ви е известно, водим разследване — засегна се от тона ми Махони. — Ако допуснем, че сте били обект на атака от страна на наемен убиец — продължи той, — кой мислите, че може да го е наел?
— Нямам ни най-малка представа. Може би все пак това е човекът, който е убил Франк и Джон, не мислите ли?
— Но това е човек, с когото и двамата са се познавали. Защото и двамата са убити в гръб. Сега сме изправени пред съвсем друг стил на действие.
Свих рамене. Бях капнал.
— Добре, вие сте детективът. Аз съм само жалкият нещастник, по когото са стреляли.
— Не сте ли свикнали вече? — попита ме Махони с влудяващата си полуусмивчица.
Без съмнение намекваше за службата ми в Северна Ирландия. Кипнах вътрешно, но се овладях. Изгледах го на свой ред, без да казвам нищо.
Махони стана.
— Е, няма никакво съмнение, че пак ще говорим — отбеляза той и си тръгна.
Мартинес обезпокоено ме погледна и го последва.
Въртях се дълго в леглото. Когато накрая се унесох, сънят ме пренесе по улиците на Западен Белфаст. Стените на къщите наоколо бяха буквално скрити под надписи. В действителността службата ми там се бе състояла в опъващо нервите очакване на изстрела, който така и не идваше, в свикването с това очакване и в смъртта на ефрейтор Бинс. В съня ми улиците бяха по-широки, не предлагаха никакво прикритие и аз знаех, че снайперистът лежи зад прозореца на изоставената къща на петдесетина метра от мен. Кой знае защо, трябваше да продължа нататък, към къщата, а краката ми ставаха все по-тежки и по-тежки. Естествено, не можех да се обърна и да избягам, но крачките ми ставаха все по-къси и по-къси. Накрая ми се прииска да стигна най-сетне до проклетата къща и да става каквото ще става.
И изведнъж се събудих и мозъкът ми направи салтомортале по границата между съня и действителността. Времето се разтегли, минутите се превърнаха в часове, а нощта се разтегли във вечността. После пак трябва да съм заспал, защото отново се озовах на онази улица. Това се потрети и към пет и половина най-сетне отказах да се измъчвам повече. Измъкнах се недоспал от леглото. Главата ми бучеше. Съзнанието ми бе размътено. Погледнах през прозореца на дневната. Долу, пред блока, имаше паркирана синя кола, а единият от двамата мъже в нея бе толкова наблюдателен, че дори забеляза помръдването на пердетата. Махнах му с ръка и той вежливо ми кимна. Махони бе имал добрината да ме остави под наблюдение поне за през нощта.
Знаех, че ситуацията е сложна. Някой искаше да ме убие. Някой с възможности и контакти, достатъчно добри, за да наеме човек, разполагащ с автоматично оръжие. Нямаше съмнение, че пак щяха да опитат. Съмнително беше дали щях да оживея до края на седмицата.
Надявах се Махони да се залови с «Био-уан». Макар да ме мразеше и да умираше от желание да ми предяви обвинение в убийство, той не беше глупав. Но можех ли да разчитам на него да оправи тази каша, преди да съм получил куршум в мозъка? С тръпка си спомних какви поражения нанася подобен изстрел.
Не бях сигурен и колко дълго ще мога да разчитам на охраната на полицията, както и дали тя е достатъчна гаранция срещу достатъчно мотивиран убиец.
Пристигнах на работа рано, към седем часа. Обикновено никой не се появяваше преди осем без четвърт. Първи идваха по правило Даниел и Даян, а повечето от останалите се точеха между осем и осем и половина. Но аз исках да съм свършил преди да ме е забелязал някой.
Така че отидох направо в офиса на Арт. Масивен дървен шкаф за документация с пет чекмеджета, носещи надпис «Био-уан». Заключени. Проклятие!
Огледах се за ключ. Не можах да го намеря.
Всички останали шкафове, кантонерки и чекмеджета бяха отключени, но в тях нямаше нищо интересно.
Опитах писалището му. И неговите чекмеджета бяха заключени. Много странно. Хората в «Ревиър» обикновено не си заключваха бюрата. Дръпнах няколко пъти безрезултатно. Виждаше се, че ключалката нищо не струва, и бях сигурен, че ако имах малко опит, можех да я отключа за секунди. Само че бях пълен лаик.
Хрумна ми нещо. Върнах се при моето бюро, проверявайки по пътя колко е часът. Осем без двайсет. Още никой не бе дошъл. Отворих горното чекмедже. В задния ъгъл, където криех резервните ключове от дома, беше и комплектът ключове за моето бюро. Никога не го бях използвал. Взех ги и бързо се върнах в кабинета на Арт.
Нито един от ключовете не стана.
Седнах на стола му и се загледах в бюрото. Синът му злорадо се хилеше срещу мен. До поставената в рамка фотография имаше кутийка с кламери.
Извадих един, изправих го и зачовърках с него в ключалката. Цели две минути въртях насам-натам, без идея какво трябва да правя. Естествено и без резултат.
Погледнах тревожно часовника си. Осем без петнайсет. Вече не трябваше да съм тук, трябваше да седя зад моето бюро. Огледах се, за да се убедя, че оставям всичко както го бях заварил, и се измъкнах.
И точно навреме. Разминахме се с Арт в коридора.
— Добро утро! — поздравих го аз с предизвикателна жизнерадостност.
Както му беше навик, той просто изсумтя.
