Седнах на работното си място и се замислих какво да направя. Не можех да разбия бюрото му, за да се добера до папките — това беше повече от ясно. Но исках да знам какво крие в тях.
Единственият човек с ключ беше Арт. И не виждах как мога да го убедя да ми го даде «за малко».
Освен ако…
Проверих за кой ли път колко е часът. Осем без пет. Стори ми се, че чух идването на Даян, но никой друг още не бе дошъл.
Върнах се при офиса на Арт и почуках.
— Да? — Пиеше кафе и преглеждаше «Уолстрийт Джърнал».
— Би ли ми дал назаем ключовете за склада? — «Складът» беше големият шкаф зад бюрото на пропуска, където съхранявахме най-ценното ни офис оборудване: компютърни аксесоари и така нататък.
— Вземи си го от Кони.
— Още я няма.
— Заключен ли е?
— Да — излъгах аз.
— Нали никога не го заключваме?
Свих рамене.
Арт изсумтя недоволно и извади връзката от джоба си. Поигра си с един от ключовете, опитвайки се да го свали от ключодържателя. Дявол да го вземе! Трябваше ми цялата връзка.
— Ще ти ги върна веднага — казах аз.
— Добре. — И Арт ми хвърли ключовете.
Улових ги във въздуха, излязох и проверих склада. Беше си отключен. Взех асансьора, слязох долу, излязох на улицата и на бегом отидох до малкия железарски магазин зад ъгъла. На връзката имаше три ключа, които приличаха на ключове за шкаф. Поръчах да ми направят копие и от трите.
Стори ми се, че времето лети, но в крайна сметка се озовах отново горе, в офиса на «Ревиър». Почуках на вратата на Арт и му върнах ключовете. Той, естествено, говореше по телефона. Сложи ръка на слушалката и попита:
— Къде изчезна? Нали каза, че ще ми ги върнеш веднага.
— Гил ме хвана да говорим — излъгах отново. — Извинявай.
Арт изсумтя и продължи разговора си.
Сутринта прекарах практически в коридора. Някъде към десет без четвърт видях Арт да взема асансьора. Беше по сако. Изчаках пет минути, вмъкнах се в кабинета му и затворих вратата.
Първото, което проверих, беше бележникът му за срещи, оставен разтворен на бюрото. Имаше записана среща в единайсет. Значи разполагах с около час. Трябваше да бързам. Можех да очаквам, че няма да го има поне петнайсет минути. Малко са нещата навън, които могат да се свършат за по-кратко от това.
Извадих моя комплект от ключове и започнах да ги изпробвам на шкафа с чекмеджетата, носещи надписа «Био-уан». Вторият стана. Бяха пет на брой. Започнах да ги преглеждам. Нямаше много полезна информация: стари документи за ранните инвестиции на «Ревиър», цяло чекмедже с папки за фирми, подготвящи се да станат акционерни, годишни отчети, месечни баланси, прогнози, резюмета на кандидати за работа, дебела папка с историята по изкупуването на «Бостън пептидс».
Прелистих всичко. Ставаше бавно, времето напредваше, а аз още не бях намерил нищо интересно. Ако в «Био-уан» имаха някакви опасения относно «Неуроксил-5», едва ли щях да науча за тях в тези общодостъпни документи. Но къде можеха да бъдат в такъв случай? Или в копие на клиничните резултати, или в кореспонденция, при това кореспонденция от последно време.
Залових се да търся, но не намерих нищо наподобяващо клинични резултати. Не беше изненадващо. Човек като Иневър едва ли би позволил подобна информация да напусне офиса му, да не говорим за сградата. Но в най-долното чекмедже намерих папката с кореспонденцията с «Био-уан».
Отворих я. Това вече беше по-интересно. По-голямата част от кореспонденцията бе между Арт и стария му приятел Джери Питърсън. Както бе предположил Даниел, основно ставаше дума за числа или за да бъда по-точен, за едно число — цената на акциите на «Био-уан». Доколкото можех да схвана, Арт държеше Джери виновен за всяко нейно изменение. Последните му писма издаваха голямата му тревога по отношение тенденцията към спадане. Джери Питърсън, естествено, не можеше да направи нищо, макар Арт да бе искал от него благоприятни прогнози за резултатите от фаза три на клиничните изпитания на прословутия «Неуроксил-5». Това, обясняваше Джери в отговор на искането, не било във възможностите на «Био-уан». Изпитанията по стандарт се правели двойно анонимни, така че никой, нито лекарите, нито пациентите, а най-малко от всички «Био-уан», можели да знаят на кои пациенти се дава «Неуроксил-5» и на кои — плацебо6. Така че било невъзможно да се коментира изходът от изпитанията, докато не се разпечата кодът накрая и не се анализират данните. А това по план щеше да стане едва през март следващата година. Джери обаче бе склонен да окуражава с кимания и многозначителни намигания аналитиците, внушавайки им по този начин, че «Био-уан» са оптимисти за крайния изход.
Нищо не подсказваше за каквито и да било проблеми с «Неуроксил-5». Започнах да търся кореспонденция с Иневър. Имаше само няколко писма, предимно загадъчни бележки до Джери, които той по някаква причина бе копирал съвестно и бе препратил на Арт. Не научих нищо интересно от тях.
Прибрах папката, заключих шкафа и погледнах часовника си. Десет часът. Би трябвало да се изпарявам. Но исках да погледна и бюрото на Арт, а това — надявах се — нямаше да ми отнеме повече от няколко минути.
