Опитах останалите два ключа. Единият от тях стана. Дръпнах долното чекмедже и ноздрите ми се изпълниха с острия аромат на уиски. Три бутилки «Джак Даниелс» — една празна, една полупълна и една неразпечатана. Това може би обясняваше защо чекмеджетата бяха заключени. Жалък опит да се скрие тъжна истина. Вече не изпитвах никакви угризения, че ровя из кабинета на Арт — в края на краищата не принадлежеше ли цялата тази информация на «Ревиър»? Но не ми беше уютно. Нали все пак ровех из чуждо мръсно бельо — то омърсяваше и мен самия.
Блъснах чекмеджето обратно и отворих следващото. Трябваше да действам светкавично. Тук имаше канцеларски принадлежности и стари дневници.
Извадих последния и в същия миг замръзнах. Чух крачки в коридора. Даниел? Даян? Не, това бяха крачките на човек с цел. О, по дяволите!…
Арт отвори вратата на кабинета си и замръзна. Мозъкът ми предложи около хиляда възможни обяснения, но ги отхвърли до едно със същата бързина. Бяха ме хванали. И нямаше смисъл да лъжа.
След дълга пауза той си възвърна дар слово.
— Какво правиш тук, да ти еба майката?
Поизправих се на стола му и отговорих:
— Търся информация за «Био-уан».
Лицето му почервеня. Късата му сива коса като че ли настръхна.
— И защо я търсиш в моя кабинет?
— Поисках от теб да ми я предоставиш. Но ти отказа.
— А ти реши, че имаш право да ровиш из нещата ми, за да провериш сам какво можеш да намериш, така ли? И как отвори бюрото ми?
Погледът му беше прикован в долното чекмедже. Поне част от гнева му се дължеше на страха и унижението, че съм намерил малката му колекция от бутилки уиски.
Погледнах неволно ключовете в ключалката.
Той бръкна за връзката в джоба си.
— Ах ти, кучи сине!
И внезапно се хвърли към мен с разперени ръце. Скочих мигом от стола, но той се стовари върху мен и ме повали на пода. Ударих главата си в бюрото и загубих координация само за момент, но за него това бе предостатъчно, за да ме притисне с масата на тялото си на пода. Изтегли назад юмрук и аз едва успях да отместя леко глава, но все пак ме удари по вече ударената страна.
Арт беше едър мъж, едър и силен. Гърчех се под него, но не можех да го изместя. Удари ме отново, този път през устата. Започнах да се извивам още по-енергично, защото нещата съвсем не отиваха на добре, и когато понечи да притисне раменете ми още по-силно, забих безмилостно зъби в ръката му.
— Ах, да те!… — изрева той и дръпна ръката си.
Огънах се под него, той загуби равновесие и аз се измъкнах. Изправихме се на крака горе-долу едновременно и той застана между мен и вратата. Дишаше тежко и държеше ухапаната си ръка.
— Успокой се, Арт — казах аз, като изплюх кръв и кожа от вътрешната страна на бузата си. — Съжалявам, че рових из нещата ти, окей? Пусни ме да изляза и обещавам, че ще забравя всичко, което съм видял.
Арт изръмжа и посегна към най-горното чекмедже — единственото, в което не бях имал време да надзърна. Дръпна го, извади малък пистолет и го насочи към мен.
Господи!
— Арт… недей. Не си струва. Ако ме застреляш, ще отидеш в затвора за…
— Млъкни!
— Добре — казах аз и примирително вдигнах ръце. — Добре…
— Казах, млъкни!
Млъкнах. Не знаех на какво е способен. Мисля, и той не знаеше. Без да отмества пистолета от мен, той се наведе и извади започнатата бутилка уиски. Примижавайки от болката в наранената си ръка, успя някак да отвърти капачката и отпи дълга глътка.
Отстъпих към прозореца. Статуетката на «Био-уан» от лусит ми се бе сторила най-подходящото оръжие.
— Не мърдай! — излая Арт и отпи нова глътка. — Какво ти стана, по дяволите? Защо се опитваш да унищожиш фирмата? Трябваше да се отървем от теб още преди месеци. А сега аз трябва да го направя…
— Какво става тук? — Беше Гил. Стоеше на прага и ни гледаше. — Арт, веднага остави оръжието! И бутилката!
Арт бавно се обърна, погледна Гил и остави пистолета на бюрото си. Разгледа изучаващо бутилката, сякаш преценяваше дали си заслужава да пийне още, после я остави до пистолета.
— А сега някой ще ми каже ли какво става?
Арт вдигна обвиняващо пръст към мен.
— Кучият му син ровеше из бюрото ми. Беше отключил с подправен ключ заключените ми чекмеджета и се опитваше да открадне поверителна информация. Улових го на местопрестъплението.
Гил премести поглед от окървавената ми уста към ухапаната ръка на Арт.
— Истина ли е, Саймън?
Поех дълбоко дъх и казах:
— Да.
— Върни се в офиса и чакай там. Арт, ела с мен в моя кабинет. И ми дай това проклето нещо. — Той кимна към пистолета.
Напуснах кабинета на Арт в момента, когато той подаваше пистолета си на Гил.
Даниел стоеше в коридора и само дето не беше зяпнал.
— Какво става?
— Дребно несъгласие между мен и Арт — обясних аз, без да навлизам в подробности.
Даниел ме изгледа внимателно.
— Арт е прав. Вратовръзката ти е отвратителна.
Минах покрай него, без да му обръщам внимание, влязох в нашия офис, свлякох се на стола си и зачаках обаждането на Гил.
Двайсет минути по-късно бях в кабинета му.
