Дълбоко замислен завих от Чарлз стрийт към плетеницата малки живописни улички, съставляващи основата на Бийкън Хил. Стигнах до моята улица и тръгнах по нея. Около мен бе тихо и спокойно. Чакаше ме празен апартамент. Спомних си с каква сладка тръпка се бях прибирал след работа у дома, надеждата, че Лиза може да ме е изпреварила, предвкусването на уюта на вечерта заедно, който щеше да разсее напреженията от десетте часа в офиса.
Край на това.
Поспрях да бръкна в джоба си за ключовете. Извадих ги непохватно и ги изпуснах. Наведох се да ги взема.
В следващия миг чух три остри изпуквания вдясно от мен и по главата ми се посипа прах от разбита тухла. Малки парченца се забиха в лицето ми. Извъртях се и без замисляне се хвърлих на паважа зад един паркиран джип. Последваха още няколко изстрела и звук на куршуми, забиващи се в металната броня на джипа. Чу се пръсване на разбито стъкло.
Заврях се пълзейки под колата, притиснал тяло в опит да се слея с уличната настилка. Лицето ми пареше. Тишина. Ако в този момент стрелецът излезеше от скривалището си, за да ме довърши, щях да съм абсолютно безпомощен. Напрегнах слух, но оглушителните удари на сърцето ми ми пречеха да чуя каквото и да било. След това чух бързи леки стъпки от другата страна на улицата. Дявол да го вземе!…
Измъкнах се изпод колата, приклекнах и се стрелнах по улицата, използвайки заслона на другите паркирани коли. Недалеч изрева форсиран двигател. Автоматен откос се заби в прозорците над главата ми. Посипаха се стъкла. Близко, опасно близко…
Колата рязко ускори по улицата. Нови изстрели — този път от пистолет. Изсвистяване на спирачки, затръшване на врата на кола, крачки на бягащ човек. Спрях и надникнах иззад мотоциклета, зад който се бях скрил. Видях кола — беше спряла по средата на улицата с широко разтворени врати.
След няколко секунди от всички посоки завиха сирените на полицейски коли и минута по-късно улицата представляваше стълпотворение от бляскащи светлини и хора в униформи. Младеж по джинси и черно спортно сако изтича към мен.
— Добре ли сте?
Веднага го познах. Беше латиноамериканецът — онзи, който ме бе следил в Комън преди няколко седмици.
Изправих се.
— Да, мисля, че съм добре.
Чувствах лицето си топло и влажно. Докоснах го с пръсти. Кръв.
— Улучиха ли ви?
Поклатих глава:
— Не, това е мазилка. Благодаря. — Насилих се да се усмихна.
— Няма защо. За нещастие онзи май се измъкна. Беше професионалист, а вие извадихте голям късмет.
Нямах никакви съмнения в това. Бях извадил късмет, точно както се бе случило и в Армаг, когато куршумът бе пръснал лицето на Бинс вместо моето. Този път поне никой не бе пострадал заради мен.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва вдигнах изпуснатите ключове. Изправих се и направих няколко дълбоки вдишвания, за да усмиря сърцето си, което биеше лудо. Влязох в апартамента и си налях щедра доза уиски. Предложих и на спасителя си, който естествено отказа.
Казваше се Мартинес. Зададе ми стандартните въпроси дали знам нещо и известно ли ми е кой би могъл да стреля по мен, но се виждаше, че го прави проформа. През следващия час се изсипаха маса хора: Коул — бостънският партньор на Махони, лекар от бърза помощ, който се погрижи за лицето ми, и още няколко. Накрая се появи и самият Махони.
— Значи са стреляли по вас? — жизнерадостно се осведоми той.
— Мисля, че може да се нарече така — изморено отговорих аз.
— Колко хубаво, че бяхте под наблюдение.
— Не знаех, че разполагам с личен бодигард. И от колко време продължава този цирк?
— О, към три седмици. Но не непрекъснато. Следенето на хора е скъпо занимание.
— Е, радвам се, че тази вечер не сте решили да правите икономии.
Махони седна. Мартинес без подкана извади бележник.
— Някаква идея кой може да е стрелял по вас?
— Приятелят ви каза, че бил професионалист. Лично аз не познавам професионални убийци. Всъщност, като се замисля, не мога да си спомня нито един мой познат с полуавтоматично оръжие. — «С изключение на Арт Алтшуле» — проблесна в съзнанието ми, докато отговарях.
Махони почувства моментното ми поколебаване.
— Какво има?
Разказах му за интереса на Арт към оръжията.
— Ще проверим това — обеща той. — Има ли нещо друго, което би трябвало да знаем за господин Алтшуле?
— Не, не мога да се сетя. Освен че не ме харесва.
Махони повдигна вежди.
— И защо така?
— Защото задавам неудобни въпроси.
— Относно?
— «Био-уан» например.
— «Био-уан» значи? — Махони ме изгледа втренчено. — Сделката, за която Джон Чалфонт е искал да говорите.
— Именно.
— И какъв е проблемът с «Био-уан»?
— Не знам. Точно за това разпитвах Арт. А вие не знаете ли?
Разпитът на Махони започваше да ми омръзва. Раздразних се. Току-що бяха стреляли по мен, нервите ми още бяха опънати до скъсване и макар на пръв поглед да ми задаваше правилните въпроси, някак не можех да се отърся от усещането, че се опитва да разбере по какъв начин съм успял да организирам това нападение над себе си.
