— Доста размишлявах по въпроса — каза Кели — и не можах да убедя себе си, че е права. Проблемът е там, че… ти вярвам. В известна степен. И мисля, че е редно да знаеш какво беше разтревожило Лиза. И кое допринесе за уволнението ѝ. Не ме интересува какво ще правиш с информацията, стига да не я използваш срещу интересите на Лиза. Или срещу моите, разбира се. И още едно условие: това не си го чул от мен. Окей?
— Разбрано — кимнах аз.
— Веднага щом «Био-уан» изкупи «Бостън пептидс», Лиза пожела да получи достъп до данните за «Неуроксил-5». Искаше да провери дали не е възможно да го използва по някакъв начин срещу паркинсона.
— Хенри ми каза същото — казах аз. — Но нищо повече.
— Първоначално Клизмата заяви, че това е абсурд. Той управлява фирмата в обстановка на пълна секретност и организацията е такава, че никой не получава информация за нищо, освен ако не му е невъзможно да работи без нея. Но Лиза може да бъде доста убедителна.
Усмихнах се.
— Както и да е, в крайна сметка успя да убеди Клизмата. Но той беше крайно внимателен в подбора на данните, до които я допусна. Мисля, че ѝ даде да прегледа резултатите от някакви стари изпитания върху животни, не знам дали не ставаше дума за плъхове. — Кели отхапа от питката. Изчаках я търпеливо да сдъвче храната. — Информацията бе почти неизползваема, но на друго не можеше и да се разчита. Докато се запознаваше с нея, тя забеляза нещо, което Клизмата явно беше пропуснал.
— И какво е това нещо?
— Няколко месеца след третирането им с «Неуроксил-5» значителна част от плъховете бяха измрели. — Повдигнах вежди, Кели го забеляза и каза: — Нищо нередно, разбира се. Старите плъхове умират. Какво друго може да се очаква от тях? С любопитната разлика, че броят на умрелите от инсулт беше по-голям от статистическата прогноза.
— Удар? Искаш да ми кажеш, че плъховете умират от инсулт?
— Плъховете, особено тези в лабораториите, заболяват от голям брой болести, считани за човешки.
— Разбирам.
— Знаеш ли какво представлява инсултът? — попита ме Кели.
— Според мен някакъв съсирек в мозъка, запушващ кръвоносен съд.
— Да, това е едната възможност, но причината може да бъде и точно обратната — мозъчен кръвоизлив. В резултат може да настъпи парализа или направо смърт.
— Значи е било сериозно.
— Може би.
— Какво значи това «може би»? Ако всички онези плъхове са умрели от инсулт, не следва ли автоматично изводът, че «Неуроксил-5» е смъртно опасен?
— Не е толкова просто. Повечето от плъховете все пак бяха оцелели или умрели от естествена смърт. Говоря само за процент на умрелите от инсулт, по-голям от очакваното. Отклонение в тревожна посока от статистическата прогноза.
— Но Лиза е сметнала това за важно?
— Точно така. Първо говори с Хенри по въпроса. Той ѝ каза да се обърне към Клизмата. И тя го направи.
Ставаше ми ясно.
— И той ѝ е казал, че няма нищо нередно.
— Именно. Заявил, че нейните наблюдения не били статистически значими. Когато тя поискала допълнителни данни, за да се разбере дали става дума за реален проблем, Клизмата отказал да ѝ ги даде. Казал ѝ,че тези резултати вече били анализирани и че нямало защо да се безпокои.
— Но това не успокоило Лиза.
Кели се усмихна.
— Ти я познаваш. Тя не е човек, който ще миряса, докато не види лично всички данни. Само че Клизмата продължаваше да не я допуска до данните и тогава тя го нарече лъжец. Обвини го, че не е анализирал резултатите достатъчно задълбочено.
— И той я уволни.
— На което никой не се изненада — завърши Кели.
И аз не се изненадах. Знаех, че и с Хенри се бе държала по подобен начин през годините на съвместната им работа, но той явно беше много по-търпелив от Клизмата. Сега разбирах какво искаше да ми каже с думите, че Лиза не би се вписала в средата на «Био-уан».
— Според теб имаше ли Лиза основание да се безпокои? — поинтересувах се аз.
— Аз не съм виждала тези резултати и всичко, което ти разказах, съм го чула от устата на Лиза — отговори Кели. — Предполагам, че статистически погледнато, Клизмата е бил прав. Но аз работих с Лиза цели две години. Вярвам на интуицията ѝ. Не знам, може и да се е натъкнала на нещо крайно важно.
— Как мога да науча? — попитах аз.
— Ти? — изненада се Кели. — Няма начин.
— Не можеш ли да ми помогнеш?
Кели заби поглед в чинията си — беше почти празна.
— Не мога. За разлика от Лиза, аз нямам друга работа, която да ме чака, в случай че ме уволнят. И не искам да си създавам в лицето на Томас Иневър противник, защото той може да бъде страшен.
— Хм… А дали клиничните резултати подсказват за същия проблем при хората?
— Предполагам не — замислено каза Кели, — защото всички тези данни отиват в Комисията за контрол над храните и лекарствените препарати. Мисля, на всички ни е ясно как биха реагирали там, ако всеки, който е пил «Неуроксил-5», се тръшне от инсулт на следващия ден.
— В масов мащаб сигурно биха го забелязали, но мен ме интересува какво ще стане, ако умрат неколцина, и то месеци след започване на терапията.
Кели се замисли.
