— Точно бях започнал да му разказвам и някой му позвъни по спешен въпрос. Намери време колкото да ми каже, че щом нещата са чак толкова зле, трябва да докладвам на следващата оперативка.
— На мен това ми звучи като: «Не искам да знам!».
— Точно така си е. Как е «Нет коп»?
— Върви на провал.
Джон въздъхна:
— Предполагам, че всичко това може да мине под знаменателя «натрупване на опит в рисковото инвестиране».
— Сигурно.
Джон тръгна за Лоуъл, за да посети злополучните производители на креватни постелки, а аз останах в офиса с всичките си проблеми. Успях да събера доста любопитна информация за конкурентите на «Тетраком», от която излизаше, че техният продукт наистина е нещо изключително. Започнах работа върху инвестиционния меморандум — документът, който се надявах да убеди в крайна сметка партньорите да инвестират.
Работата се оказа трудна. Не за друго, а защото прекарвах дълго време, вторачен в празното пространство, в размишления за Лиза и безпокойства по отношение на сержант Махони.
Междувременно Даниел се бе задълбочил в сложни пресмятания. В един момент той надигна глава, облегна се на стола и изпъна ръце над главата си.
— Е, как беше при прасетата?
— Какви прасета?
— Нали така наричат Синсинати. Градът на прасетата. Страхотен град, нали?
— Не видях нито едно прасе. Но посетих много впечатляваща компания.
— Значи мислиш, че можем да поемем «Тетраком»?
— Да, така мисля. Иначе не бих си губил времето с всичко това.
— А как беше прекрасната Даян?
— Страшно ѝ липсваш, Даниел. — Запазих хладнокръвие. Или поне се надявах да изглежда така.
— Разбира се — нахално се усмихна той. — Какво ще кажеш да пийнем по едно след работа?
— Защо не? Но ще можеш ли? — Кимнах към купчината листа, разпръснати около компютъра му.
— О-о, няколко случайни числа, вмъкнати на подходящите места, ще оправят тази каша — ухили ми се Даниел. — Ей, Саймън, горе главата. По-лошо от това не може да стане.
Естествено, че можеше.
Отидохме в «При Пит» — бар на Франклин стрийт, в центъра на Финансовия квартал. Когато влязохме, сбирщина гръмогласни брокери явно вече бе пресушила голямо количество алкохол. Даниел намери маса за двама в ъгъла и поръча по една студена «Сам Адамс».
От време на време аз и Даниел пийвахме след работа. Въпреки усилията, които полагаше да се държи непоносимо, аз харесвах компанията му. Беше забавен, интелигентен и неизчерпаем източник на клюки. Веднъж двамата дори отидохме в Лас Вегас и обиколихме маса казина, като следвахме обърканите правила, които Даниел наричаше «моята система». Беше може би най-подходящият човек, с когото да понесеш кича на Лас Вегас за една нощ. Загубих двеста долара, но останах с незабравим спомен. Даниел тогава ми каза, че излязъл с петстотин долара отгоре, въпреки впечатлението ми, че бе загубил пет хиляди — но може и нещо да бях пропуснал.
— Е, казвай защо гледа с празен поглед цял следобед? «Нет коп» ли е причината? — попита Даниел.
Поех дълга глътка от студената бира.
— Не, причината е съвсем различна — отговорих му и бегло го погледнах. — Лиза ме напусна.
— О, съжалявам. И защо? Да не си е намерила някой едноок прокажен, който да изглежда по-добре от теб?
— Благодаря ти, Даниел.
— Е, щом вече е свободна, аз съм на разположение. Винаги търся нови приятелства. Освен това нали знаеш, че винаги съм я харесвал. Имаш ли новия ѝ номер?
Не обърнах внимание на думите му, а и всъщност нямах нищо против начина, по който се шегуваше, колкото и оскърбителен да бе понякога, а той можеше да става почти непоносим. Това разсейваше мрачното ми настроение.
— Тя мисли, че съм убил Франк.
Даниел примижа.
— Уф… Да, нужни са големи морални сили, да простиш подобно нещо. Надявам се, че не е права.
— Да, не е права
— Е, тогава всичко е наред.
— Само че полицията мисли като нея.
— Какво? Кой, онзи любопитко сержант Махони?
— Махони — точно той. И точно така. Той ми твърди, че съм имал и възможността, и мотива. Бил съм в Марш Хаус следобеда, когато Франк е бил убит, и наследявам половината от състоянието му. Ако не аз, Лиза го наследява.
Даниел се намръщи:
— На мен това ми звучи като косвени обстоятелства. Намерили ли са пистолета?
— Не — казах аз и устоях на обещанието пред себе си да не споделям с никого за откритието на Лиза.
— Жалко.
— Защо казваш това?
— Ако намерят пистолета някъде из Южен Бостън например, това би им подсказало, че може би не ти си човекът, който го е използвал.
— Така е. — Отново ми се прииска Лиза да не го бе изхвърлила. Тогава бих могъл да го скрия в гаража на Арт. Но тази възможност бе безвъзвратно изпусната. Да не говорим, че сигурно би ми довлякла още по-големи неприятности. Имаше обаче един въпрос, който исках да задам на Даниел. — Ти ли разказа на Махони, че сме обсъждали колко богат е Франк точно преди смъртта му?
Даниел отново примижа.
— Да, аз. Съжалявам. Но той се поинтересува дали не сме водили подобен разговор и аз трябваше да му кажа истината. С което сигурно съм ти докарал допълнителни неприятности.
Въздъхнах.
— Не, не бих казал. Мисля, че и без тази информация Махони вече е бил убеден. Това само е наляло масло в огъня.
