Лицето му беше в отоци, от носа му течеше кръв, устната му бе спукана, а на бузата му имаше голямо червено петно. Помогнах му да стане и без забавяне закрачихме към главната улица. Изчакахме минутка-две за такси. Когато дойде, наложи се да уверя шофьора, че няма опасност да изцапаме тапицерията с кръв и едва тогава можах грижливо да настаня Даниел на задната седалка.
— Ще дойда с теб — казах и седнах до него.
— Ти си страхотна компания за някой, решил да опознае нощен Бостън — измърмори Даниел, докато се опитваше да спре кръвта от носа си с ръкав.
— Те не знаеха кои сме.
— Мислиш ли? — усъмни се Даниел. — Откраднаха ли нещо? Струва ми се, че портфейлът ми си е в мен. — И той се потупа под джоба, за да се увери.
Проверих за моя. У мен си беше.
Мисълта, че на някакви непознати може ей така да им хрумне да се бият посред нощ с мен, ме обезпокои. Но Даниел беше прав. Не ни бяха взели нищо.
— Чу ли ги накрая? — попитах го. — Единият от тях каза нещо на чужд език. Прозвуча ми като руски.
— Нищо не съм чул — сопна ми се Даниел, отново простена и опипа ребрата си. — Болиии…
— Но какво общо може да има някаква сбирщина руснаци с мен? — продължих да недоумявам аз.
— Приеми най-сетне истината каквато е — каза Даниел. — Никой не те харесва.
16.
На следващия ден отидох на работа пеша. Слънцето грееше, но беше студено, небето бе кристално ясно. Листата на дърветата из Комън бяха в най-красивата си фаза: оранжево жълто-кафяви. Миналата есен аз и Лиза бяхме прекарали колкото може повече извън Бостън, по черните пътища на Ню Ингланд, сред пищната растителност. Но не и тази година. Тази година листата щяха да си окапят, без да може някой да им се възхити. Ледената сивота на бостънската зима вече се усещаше.
Още ме болеше от получените удари. Защо някаква банда руснаци бе решила да ме пребие? Макар да бе ден и главата ми да бе много по-бистра от снощи, отговорът на този въпрос ми убягваше.
Ако ме бяха набили веднъж, можеха да се опитат пак. Трябваше да съм изключително внимателен. Край на разходките из тъмните улички след пиене. Но ако някой искаше да се добере до мен, начини за това колкото щеш, колкото и да се озъртах. Потискаща мисъл.
Изоставих алеите на Комън и поех през тълпите из центъра. Тъкмо минавах покрай «Меридиен хотел» с характерните червени сенници над партерните прозорци, когато зърнах Даян да се задава срещу мен. Тя пресече улицата на кръстовището и влезе през парадния вход на хотела. Не се изненадах — много от инвеститорите имаха практиката да си организират бизнес закуски в лов на клиенти. Но точно когато стигнах до същото кръстовище, видях дребничката фигура на Линет Мауър, стиснала «Уолстрийт Джърнал» и дипломатическо куфарче. Обърнах се, върнах се по улицата, за да не ме забележи, и зачаках. И тя се насочи към входа на «Меридиен».
Любопитно. Разбира се, дори и това можеше да е съвпадение — Даян и Линет Мауър си уговарят закуска с различни хора по едно и също време на едно и също място. От друга страна… може би се канеха да закусят заедно.
Пристигнах на работа преди Даниел. Когато дойде и той, видях, че отоците по лицето му са разцъфнали. Клепачът му беше почернял, бузата му бе във виолетово-червено, а на долната му устна се виждаше неприятна тъмночервена коричка.
— Неотразим си — отбелязах аз.
— Благодаря.
— Боже! Какво ти се е случило? — възкликна Джон.
— Някакви типове се опитаха да набият Саймън. Аз се оказах на пътя им — късо обясни Даниел.
— Как така реши, че аз съм бил целта им? — удивих се аз.
Даниел само ми се озъби.
— Ама и ти ли пострада? — обърна се към мен Джон.
Кимнах и казах:
— Просто при мен последствията не са видими.
— Нашият Супермен ги задържа, докато те си го изкарваха на моя гръб — изръмжа Даниел.
— И защо са искали да те пребият? — попита ме Джон.
— И аз бих искал да знам — промърморих аз.
Чакаше ни работа. Каквото и да ставаше с мен, работата ми не намаляваше, напротив — увеличаваше се. Отидох да покажа на Даян едни обобщени справки за конкурентите на «Тетраком», които бях изготвил. Усещах, че съм свършил добра работа. Стана ми приятно, че се впечатли.
Преди да изляза от офиса ѝ,спрях на прага и казах:
— Мисля, че видях тази сутрин Линет Мауър да влиза в «Меридиен». Но тя не ме забеляза.
— Така ли? — неутрално се поинтересува Даян.
— Мисля, че и ти не ме забеляза.
Този път Даян се усмихна:
— Окей, хвана ме. Всъщност аз те видях, но не исках да те задържам на път за работа. Знам, че си важна личност и че те чакат велики дела.
— Да бе, така си е. Та за какво си говорихте с Линет?
— О, женски неща. Едва ли ще те заинтересува. — Усмивката на Даян стана още по-широка.
Повдигнах вежди.
— Гледай си твоята работа, Саймън — посъветва ме тя след кратка пауза. — Надявам се скоро да разбереш.
— Звучи интригуващо.
— Нека се изразя така: някой тук трябва да поеме инициативата. Толкова. Виж сега какво можеш да научиш за «Пасифик Филтертек». Обезпокоена съм от растежа на техния пазарен дял.
— Разбира се, мадам — отговорих аз с достойнството на домашен иконом и се оттеглих.
