Офисите на «Блумфийлд Уайс» се издигаха над нещо — по-различно от малка уличка в предградията, защото улицата под тях просто се казваше Уолстрийт. И Бостън може да се похвали с високи сгради в деловия си център, но мащабите на Ню Йорк са смазващи. Слязохме от колата пред 50-етажен небостъргач, изцяло в черно стъкло. Непретенциозен с големината на златните си букви надпис над входа съобщаваше за невежите: «Блумфийлд Уайс».
Високоскоростният асансьор буквално ни изстреля на 46-ия етаж, където се настанихме в луксозна чакалня и зачакахме появата на Джеф Либерман. След кратка дискусия бяхме решили Крейг да се представи в обичайните си тениска и джинси. По този начин поне щеше да прилича на гениален програмист, какъвто си беше, вместо на мускулест строител в най-добрия си костюм, ушит специално за неделната проповед. Макар да беше петък — деня за неофициално облекло — никой от инвестиционните банкери не се бе облякъл толкова разкрепостено като Крейг. И предполагам никой от тези хора така и нямаше да оцени, че той бе избрал да се яви тук по любимата си тениска — онази черната с щампата на гимнастически гири върху нея.
Появи се Джеф — облечен в костюм — и без много приказки ни поведе към заседателната зала. През прозореца ѝ се разкриваше гледка към трепкащата сивота на нюйоркското пристанище.
Пристигнаха още костюми. За да бъда коректен, ще отбележа, че повечето бяха по ризи: половината от тях носеха идентични плътни ризи от така наречения модел «оксфорд» със светли вратовръзки, докато другата половина бяха по скъпи поло ризи и спортни панталони в чест на петъчния ден. Крейг беше неспокоен. Аз също. С изключение на Джеф, останалите бяха мъже на по четиридесет и по петдесет със скъпи подстрижки — все хора на властта, които подсъзнателно за себе си излъчваха онова, което най-добре се изразява с простичката дума «пари». Докато «Ревиър» хвърляше по някой милион тук или там, «Блумфийлд Уайс» разпращаше по целия свят милиарди двайсет и четири часа на ден. Не че се чувствах унизен, но…
Връчиха ни по тесте визитни картички, после Джеф даде думата на някакъв дребен мъж на име Сидни Стол.
— И така, Крейг, Джеф ми хвърли достатъчно пепел в очите. Сега ти ми разкажи за какво всъщност става дума. Имаш десет минути на разположение.
Гласът му беше плътен и сърдит — нюйоркският еквивалент на начина, по който може би самият Крейг щеше да звучи след двайсетина години. Видях, че това необяснимо вля у Крейг доза спокойствие.
— Разбира се — каза той, стана и започна да говори. И така заговори, че големците на «Блумфийлд Уайс» се заслушаха като хипнотизирани.
Четиридесет и пет минути по-късно на вратата плахо се почука и видимо обезпокоен млад мъж в превъзходен костюм потърси погледа на Стол.
— Окей, окей… — каза той. — Съжалявам, Крейг, налага се да те прекъсна. — И без повече приказки се обърна към събралите се директори и заяви: — Аз играя. Сега кажете вие, момчета…
Хората край масата закимаха, в смес от предизвикателство и смелост. Щом Сидни приемаше риска, те също можеха да го приемат.
Стол стана.
— Разказа ни добра приказка, Крейг. Харесвам те. Ще имаш парите ни, но само ако двамата с Джеф стигнете до сделка. Нека те предупредя — той не е от лесните.
Крейг и аз стиснахме ръката на Сидни Стол и той излезе от залата, последван от всички останали, с изключение на Джеф.
Джеф ни се ухили от другата страна на дългата маса.
— Обзалагам се, не сте предполагали, че може да стане толкова лесно, нали?
Отговорих му с широка усмивка:
— Какво беше всичко това? Не ми приличаше на инвестиционен комитет.
— В това е цялата работа — обясни Джеф. — Можеш да гледаш на събралите се тук като на неофициално съществуващ инвестиционен клуб на няколко от най-едрите риби във фирмата, като Сидни естествено е голямата акула. Идеята е да инвестират в сделки, прекалено дребни за вниманието на «Блумфийлд Уайс» или за клиентите ни. Ще ти разкрия, че във всичко това има силен мачо момент: кой ще вложи най-много собствени пари при най-голям риск и ще спечели.
— Почувствах нещо такова — отбелязах аз.
— Недей да добиваш погрешна представа — предупреди ме Джеф. — Повечето от тези момчета имат дълъг списък от зрелищни победи.
— Хм… — прокашлях се аз, — има нещо, за което не остана време да споменем.
— Само едно ли? — засмя се Джеф.
— За каква сума говорим?
— А колко ви трябват?
Стрелнах Джеф с предизвикателен поглед.
— Три милиона долара.
— Ами значи ще говорим за три милиона долара — невъзмутимо потвърди той.
По целия път на връщане Крейг не излезе от състоянието на екстаз. Описваше ми подробно отново и отново дума по дума как бе протекло всичко, сякаш все още не можеше да повярва, че се е случило на него. Всъщност Джеф бе сключил желязна сделка. Синдикатът на «Блумфийлд Уайс» отхапваше голям къс от компанията му. Крейг, от своя страна, запазваше също така доста голям дял, а собствеността на «Ревиър» се размиваше. Освен това Джеф получаваше място в директорския борд.
