— Ами например, че тя е била много добър консултант по въпросите на мениджмънта. Станала е една от най-младите партньорки в «Барнс Маклинток». Със сигурност е била най-младата жена, избирана за партньор. Но килватерът на заминаването не бил чиста вода.
— Какво се е случило?
— Оказва се, че нейният бос посъветвал «Пан Юнайтед Еърлайнс» да сменят имиджа си, така че да изглеждат по` международни и не така чисто американски. Което за половин година довело до отлив на една четвърт от редовните им пасажери. Компанията се опитала да съди «Барнс Маклинток». Даян някак съумяла да убеди «Пак Юнайтед», че винаги смятала предложението за лоша идея, и дори излязла с няколко умни възможности за оправяне на нещата. В крайна сметка «Барнс Маклинток» отървали съда, запазили големия си клиент, изритали шефа ѝ на улицата, а нея повишили. По думите на Чък, онзи нещастник не е имал никакъв шанс от мига, в който Даян го взела на мушка.
— Разбирам. — Спомних си думите на Франк, че Даян била развалила брака на някого в «Барнс Маклинток». Бях се опитал да го забравя. — Само не ми казвай, че е имала любовна връзка с него.
Даниел се засмя:
— Не, но Чък подметна, че имало нещо с един от съдружниците. Младо момче. Женено. Напуснало жена си, после и фирмата. Няколко месеца по-късно и тя го зарязала. Всички знаели за историята.
— Хм…
Даниел ме изгледа любопитно:
— Най-добре бъди внимателен с Даян, Саймън.
— О, остави това, Даниел. Между нас няма нищо. Харесвам я. Уважавам я. Виждам, че е добър рисков инвеститор.
— Хвърлила ти е око.
Проблемът с Даниел беше, че никога не бе ясно дали се майтапи, или говори сериозно. Но което и от двете да бе, усещах, че е прав.
— И все пак не мисля, че Даян може да е убила Франк — казах аз. — Това отива прекалено далеч отвъд всякакви сметки за кариерата. Не, мисля, че Арт е най-подходящият кандидат.
— Има още нещо интересно за Арт — подхвърли той.
— Какво?
— Мисля, че той е бил алкохолик.
— Никога не съм го виждал пиян.
— Именно — натърти Даниел. — Само че не е в характера му да е умерен. Мен ако питаш, той просто е роден да обича запоите.
— Искаш да кажеш, че се е отказал?
— Абсолютно. Не знам, това може по някакъв начин да е свързано с Виетнам.
— Там сигурно е било ужасно. — Нищо във военната ми служба не можеше да се сравни с войната във Виетнам, дори и Северна Ирландия. — Но дори Арт да е излекувал се пияница, това не доказва нищо.
— Забравяш, че той отново може да е хванал бутилката.
— Виждал ли си го пиян?
— Не, но през последните три седмици той три пъти се обажда да каже, че е болен и няма да дойде на работа. Съвсем неочаквано. Знам със сигурност, защото аз трябваше да го покривам. А вторник сутринта… вторник сутринта бих се заклел, че ми миришеше на уиски.
— Това не е хубаво. Сещаш ли се за нещо, което може да го е върнало към чашата?
— Не, това е само теория — призна Даниел. — И тя, разбира се, изобщо не е толкова убедителна, колкото теорията, че си го направил ти.
— Е, ти ме уби! — казах и надигнах бирата си.
След около час си тръгнахме от «При Пит» наквасени, но не и пияни. Нощите вече бяха започнали да застудяват. Даниел предвидливо си бе взел палто, но аз бях само по костюм. Сгуших се и тръгнах по улицата, пъхнал ръце дълбоко в джобовете. Беше късно и в сърцето на Финансовия квартал най-сетне цареше мир и покой.
Двама едри мъжаги по джинси се приближаваха към нас по тесния тротоар. Спряхме се, за да им дадем път, но те не ни подминаха. Погледите им бяха впити в очите ни.
В същия момент чух бързи крачки зад нас. Понечих да извадя ръце от джобовете си, но беше прекалено късно. Прекалено късно, за да блокирам тежкия удар в корема ми. Въздухът излетя с изсвирване от диафрагмата ми и останал за миг без дъх, аз се превих. Последваха два нови удара и се свлякох до стената на сградата.
Погледнах и видях, че са натикали Даниел в малка тъмна уличка. Пред мен стоеше грамаден тип със стиснати юмруци. Ако се съдеше по плътните удари, които чувах, на Даниел не му беше никак леко. В един момент той извика. Главата ми бавно се прочистваше. Мъжът пред мен внимателно ме наблюдаваше и юмрукът му бе готов, за да ме усмири. Затворих очи и се отпуснах назад, премествайки незабелязано тежестта си върху десния крак. В следващия миг се извъртях и забих юмрук нагоре, право в лицето на мъжагата. Уцелих го странично и той залитна. Нанесох му още два-три удара и той отстъпи.
Видях с периферното си зрение, че другите двама изоставят Даниел и се насочват към мен. Обърнах се с лице към тях.
Тогава единият промърмори нещо на чужд език — стори ми се, че е руски — и групата избяга.
— Господи, Даниел, добре ли си? — Клекнах до него. Беше в съзнание, но стенеше.
— Не — каза той през зъби.
— Ей сега ще навикам линейка.
Даниел успя да седне.
— Няма нужда. Нищо ми няма. Само ме боли.
— Къде?
— Навсякъде. Но според мен няма нищо счупено. Само ръката… адски ме боли. Извикай такси, Саймън. Искам да се прибера по-бързо.
