Накрая разпитът приключи и ме изведоха в коридора. Още не бях арестуван и технически погледнато, можех да си вървя, но Гарднър Филипс искаше да размени няколко думи с Памела Лайзър. Чаках го отвън и изведнъж видях Лиза в компанията на мъж на средна възраст в костюм.
Тя се обърна. За момент се изненада, че ме вижда, но не ми се усмихна.
Тръгнах към нея.
— Лиза…
Усетих някой да ме хваща предупредително за лакътя. Беше Гарднър Филипс, който ме дръпна настрани.
— Но…
— Нали не вярваш, че срещата ви тук е случайност? — попита ме той. — Най-доброто, което можеш да направиш, е да не ѝ казваш нищо, особено тук. Тя си има адвокат. Аз ще говоря с него.
Подчиних се. Тя ме гледаше… безизразно, сякаш бях човек, когото не познава. Подейства ми потискащо.
Вкараха ме в малка стая за разпити с голи стени, маса и два стола, докато Филипс отиде да разговаря с помощник прокурорката.
Разговорът му се проточи. Бях изплашен. Затворен в тази стая, теоретично свободен да си тръгна когато пожелая, аз физически чувствах свободата малко по малко да ми се изплъзва. Знаех, че този процес вече е започнал. Арестът ми сигурно бе въпрос на време. После идваше ред на затвора, делото, подивяването на медиите. Дори да не ме намереха за виновен, животът ми вероятно щеше да се промени завинаги. А ако ме осъдеха?
Бях доволен, че Лиза бе стояла досега на моя страна. Но тя бе единствената, с която жадувах да разговарям по случилото се, единствената, на която се бях научил да се доверявам през последните две години. Ако знаех със сигурност, че още е на моя страна, всичко това щеше да е много по-лесно поносимо. Но не можех да бъда сигурен. Колебанието ѝ да помогне на полицията се дължеше не на пълната ѝ вяра в мен, а по-скоро на остатъците от лоялността ѝ,както и на съмненията във виновността ми.
Гарднър Филипс най-сетне се появи.
— Разговарях с помощник прокурорката — информира ме той. — Не разполагат с достатъчно улики, за да те арестуват. Много трудно ще свържат револвера с теб, ако ти и Лиза си мълчите. Можем да се справим със свидетелите, видели Лиза: в тъмното всеки джогър прилича на останалите. Но нещата са на ръба. Ситуацията е критична. Съгласих се от твое име, че доброволно ще им предадеш паспорта си и че сам ще те заведа, ако решат да те арестуват. Това означава, че трябва по всяко време да знам къде се намираш.
— Успя ли да говориш с адвоката на Лиза?
— Да. Тя се е позовала на Петата поправка, което означава, че е избрала да не дава показания, за да не се уличи сама. За щастие, по този начин не може да свидетелства и срещу теб.
— И какво следва?
— Полицията ще продължи да търси улики срещу теб. И повярвай ми, ще направят всичко по силите си. Можем само да се надяваме, че няма да открият нищо инкриминиращо.
— Няма.
Филипс не обърна внимание на думите ми. Имах неприятното усещане, че не изключва възможността аз да съм убил Франк. А може и изобщо да не го бе грижа. Безразличието му беше влудяващо. Най-много от всичко на света имах нужда някой да повярва, че съм невинен. Само Гил бе отишъл толкова далеч. И Даян.
Докато следвах Филипс към кабинета на Памела Лайзър, Махони мрачно ни гледаше.
— Пак ще се видим тук — подхвърли ми той.
Когато излязох под яркото есенно слънце, бях изненадан от присъствието на групичка репортери, дошли да ме видят лично. Имаше и две големи телевизионни камери.
— Саймън, имаш ли минутка?
— Господин Ейот?
— Вие ли убихте Франк Кук, господин Ейот?
— Не знам кой ги е информирал — прошепна Филипс с ъгълчето на устата си. — Не разговаряй с никого. — Той решително си проби с лакти път през тълпата, повтаряйки машинално: — Моят клиент няма коментар — докато накрая не стигнахме при колата му. Натика ме в нея и след секунди вече бяхме на път. Когато забави пред светофара, той се обърна към мен. — Справи се добре.
— И ти.
Коментарът ми го накара да се поусмихне.
— Пами Лайзър не се е отказала съвсем, още по-малко Махони. Предполагам, че в близко бъдеще често ще се виждаме с единия или другия.
— Мислиш ли, че ще ме арестуват?
— Ако намерят нови улики — със сигурност. Не можах да ги убедя, че си невинен. Успях само да им докажа, че не разполагат с достатъчно уличаващ материал, за да те арестуват.
— А ако ме арестуват, ще ми дадат ли възможност да изляза под гаранция?
— Ще поискаме това, разбира се. Но в този случай няма голям шанс да ти разрешат.
— Значи ще трябва да лежа в затвора до делото?
— Точно така.
Изведнъж изстинах. Думата «затвор» ме плашеше.
— Бих искал да мога да докажа, че не съм го направил.
Филипс се усмихна.
— Това не е необходимо. Единствената ни цел е да докажем, че има достатъчно съмнение в твоята виновност.
Загледах се през прозореца към бензиностанции и пазарни комплекси. «За теб това може да е единствената цел — помислих си. — Но «достатъчно съмнение» не е достатъчно добре за мен.» Бях невинен и ми бе нужно всички да знаят това. И най-вече исках да го знае Лиза.
