Обядвах, приключих инвестиционния меморандум и раздадох по едно копие от него на партньорите. След това казах на Джон, че излизам по служба и няма да се върна, и взех такси до апартамента. Лиза имаше ключ от къщата на баща си и го държеше в малка купа на перваза над камината. Взех го, отидох пешком до гаража на Бримър стрийт и потеглих с моргана към сцената на местопрестъплението.
Марш Хаус се издигаше самотно под събиращите се в небето дъждовни облаци. Откъм морето духаше силен вятър, огъваше блатната трева и клатеше до счупване дърветата зад къщата. Всичко изглеждаше както последния път, когато го бях видял — деня, когато аз и Лиза бяхме открили трупа на Франк. С изключение на мерцедеса, изглежда, прибран от полицията. Криминолозите бяха приключили с огледа си, жълтата ограждаща лента беше махната и сега къщата стоеше празна и самотна. Запитах се какво ли смята да прави с нея Лиза. Щеше ли да я запази като скъп спомен от баща си, или щеше да се отърве от нея, за да не ѝ напомня за смъртта му?
Влязох. Бях с ръкавици. Предполагах, че полицията вече е приключила, но не исках да им оставям нови отпечатъци, ако размислят и дойдат пак. Бях доста неспокоен. Последното нещо, от което имах нужда, бе някой да ме види тук и да си направи погрешни изводи. Но още по-опасно бе да си стоя у дома и да не предприемам нищо.
Вътре беше студено. И мъртвешки тихо — дори големият часовник с махало до стената на дневната беше спрял. Във въздуха се долавяше миризма на застояло, а повърхността на повечето мебели вече бе покрита с тънък слой прах. На дъсчения под, там където бе лежало тялото на Франк, се виждаха едва доловими следи от одраскване. Макар всичко да изглеждаше напълно нормално, имах чувството, че всеки предмет е бил вдиган и внимателно оставян точно на същото място.
Повечето от принадлежностите на Франк си бяха тук. Книги, списания, фотографиите на Лиза и Еди, дори снимка от собствената му сватба. До любимия охлузен люлеещ се стол имаше масичка, на която бяха оставени две книги: за птиците от Роджър Тори Питърсън и за «Досиетата X». На стените висяха морски акварели и картини с птици. Приближих се до бюрото му. Чекмеджетата бяха изпразнени. Нямаше никакви документи, нито бележник или дневник, който би могъл да ми подскаже какви мисли го бяха вълнували непосредствено преди смъртта му. Само шарената кутия за моливи, подарена му от Лиза в детските ѝ години, покрита с вездесъщия прах. Никаква следа от работата му в «Ревиър».
Изкачих се по стълбите. Постелките на леглата бяха свалени. И тук нямаше следа от документи. През прозореца на спалнята виждах облаците над тресавището да стават все по-черни и по-гъсти.
Опитах се да си представя как ли бе изглеждала тази къща преди двайсетина години, огласяна от детски викове и обитавана от истинско семейство, дошло тук за уикенда: малката Лиза и по-големият Еди тичат нагоре-надолу по стълбите, играят на верандата, връщат се след плуване по дъсчената пътека над тресавището с мокри коси, изморени и с потъмняла кожа. Но през последните петнайсет години тази къща се бе превърнала в убежището на Франк. Това бе мястото, където той бе идвал, за да бъде сам, винаги когато му се бе приисквало. Прекрасно, тихо място. Не можех да разбера защо се бе отказал да има семейство. Знаех, че обича децата си. И ги обичаше поне колкото майка им. Тази загадка не бе дала мира на Лиза, загадка, която не бе по силите ми да разгадая.
Докато слизах по стълбището, нещо привлече погледа ми. Беше една от химикалките в шарената кутия за моливи. Бях я виждал някъде на друго място. Взех я. Беше си обикновена кафява химикалка с фирмен знак във формата на жълъд и надпис ОУКУД АНАЛИТИКС с удебелени златни букви по дължината.
Завъртях я в пръстите си, помъчих се да си спомня откъде я познавам. Не можах да се сетя.
Огледах се за последен път, излязох от къщата и внимателно затворих вратата.
Седнах в колата и се изкачих по черния път, който извеждаше до шосето. Облаците ме затиснаха и започна да вали. По пътя имаше няколко къщи, сгушени между дърветата, с изглед към тресавището. Повечето бяха обитавани само през лятото. Нито една не предлагаше пряка видимост точно към Марш Хаус, но ми беше интересно дали някой от обитателите не беше видял нещо по-особено в деня на смъртта на Франк.
Първата, пред която спрях, изглеждаше вече зазимена. Втората бе най-обикновена дъсчена колиба. Охраняваше я грамаден форд — същият, с който едва не се бях сблъскал онзи фатален ден. Спрях отпред, слязох и изтичах до вратата. Почуках. Вече валеше проливен дъжд.
Вратата се открехна. Познах във възрастната жена шофьорката на форда. Беше повече от ясно, че и тя ме е познала.
— Добър ден — поздравих я аз с най-учтивия си английски акцент. — Казвам се Саймън Ейот. Бих ли могъл да ви задам няколко въпроса?
— Отлично знам кой сте — каза жената. В погледа ѝ се четеше смес от страх и решителност. — Снощи ви видях по телевизията. И няма да отговарям на въпросите ви.
Понечи да затвори вратата. Вече бях вир-вода. Сложих крак, за да ѝ попреча.
— Просто исках да…
