— Оставете ме да затворя или ще извикам полицията! — остро извика тя.
Осъзнах, че съм на път да си навлека голяма неприятност, и се дръпнах. Тя затръшна вратата и чух завъртането на ключа. Втурнах се обратно към колата и продължих нагоре по черния път.
Следващите две къщи бяха необитаеми, но третата показваше признаци на живот. Отпред бе паркирана малка кола, а в мрака блещукаха светлинки.
За втори път смело излязох под дъжда и почуках на вратата.
Този път ми отвори приятно изглеждаща жена на средна възраст. Леко прошарената ѝ коса беше прибрана назад. Напомняше ми по някакъв начин смелите малки дами, които виждаме из розовите градини и пътищата на Англия.
— Да? — попита тя с глас, пълен със съмнение.
— Здравейте. Аз съм Саймън Ейот, зет на Франк Кук. Познавахте ли Франк Кук? Той живееше в Марш Хаус, долу в края на пътя.
— О, да, разбира се, че го познавах. Не много добре. Каква ужасна смърт! И вие сте зет му? Какъв удар за вас!
Усмихнах ѝ се.
— Питам се дали ще се съгласите да ви задам няколко въпроса. Може ли да вляза?
Тя ме пусна и ме въведе в просторна дневна с великолепен изглед през дърветата към тресавището. Марш Хаус не се виждаше оттук, но с лека паника осъзнах, че изгледът е точно към края на пътеката долу при ручея и пристана, където аз и Лиза се бяхме любили преди… хиляда години.
— Кафе? Току-що сварено.
Приех с благодарност и след малко вече топлех пръсти около димящата чаша. Седнах на стария диван. Мебелировката включваше само най-необходимото, без никакъв лукс, но стаята бе чиста, топла и безкрайно уютна.
— Англичанин сте, нали?
— Да. Аз съм съпругът на Лиза. Познавате ли я?
— Долових акцента ви. Да, познавам Лиза. Виждала съм я много пъти. Купихме това място преди десет години. Съпругът ми работи в Бостън, но аз обичам да съм тук, особено през есента. Рисувам по малко.
Огледах стените и видях няколко доста прилични пейзажа от познати дори и на мен места.
— Чудесни са. Харесват ми — искрено казах аз.
— Благодаря. Между другото, казвам се Нанси Бауман. Сега кажете с какво мога да ви помогна.
— Исках да се поинтересувам за деня на убийството. Може би сте видели нещо, което ви е направило впечатление.
— Полицията ми зададе същия въпрос — отговори тя. — Всъщност защо имам впечатлението, че са заловили убиеца?
Нанси Бауман ми изглеждаше честна, готова да услужи жена. Харесвах я. Реших да поема риска и да ѝ кажа цялата истина.
— Така мислят те. Но се оказа, че са заловили не когото трябва. Знам със сигурност това, защото става дума за мен.
— За вас? — Очите ѝ се разшириха.
— За съжаление, да. И точно по тази причина искам да поговоря с вас. Защото искам да докажа, че не съм убил тъст си.
Жената ме изгледа объркано, сякаш обмисляше дали да не ме изхвърли навън. Стоя така, вперила в мен проницателния си поглед няколко секунди, неспособна да прецени. След това реши да ми повярва.
— О… разбирам. Добре, да видим как бих могла да ви помогна. Онзи уикенд бяхме тук със съпруга ми. Аз обичам да се разхождам из тресавището и често минавам покрай Марш Хаус. Ред предпочита да си стои у дома.
— Видяхте ли някого?
— Както казах на полицията, видях един странен човек, и то два пъти онзи уикенд. Стори ми се, че е някакъв фотограф, а може да е бил от онези, които обичат да наблюдават птици. Видях го на пътя там, а след това долу зад Марш Хаус. Като че ли чакаше появата на някаква специална птица. Носеше скъп на външен вид фотоапарат.
— Как изглеждаше?
— Млад. Към трийсетте, доколкото мога да преценя. Нисък, но як, ако разбирате какво имам предвид. Не дебел, а широкоплещест.
— Разбирам. А как беше облечен?
— По тениска и дънки. Помислих си, че трябва да му е студено така по тениска, но той изглеждаше корав човек.
— Виждали ли сте го и по-рано?
— Не, само онзи уикенд.
— И казахте всичко това на полицията?
Тя кимна.
— О, да. Стори ми се, че доста се заинтересуваха.
— Сигурно. А някой друг видяхте ли?
— Не, поне не мога да си спомня.
— Мен например не ме ли видяхте?
— Не. Но сега ми идва наум, че полицията се интересуваше дали не съм видяла висок рус млад мъж. И споменаха стара кола с гюрук. Ставало е дума за вас, нали?
— Предполагам — отговорих аз. Станах. — Много ви благодаря, госпожо Бауман. Страшно ми помогнахте. И кафето беше чудесно.
— Няма нищо. Надявам се да можете да убедите полицията, че се е спряла на грешен човек.
— Благодаря — казах аз за последен път. Бях трогнат. Стана ми много приятно, че една непозната може да има такава вяра в мен, та макар и само заради английския ми акцент и честното ми лице.
Излязох навън и се затичах към колата си.
Поех по шосе 128 към Уелсли. Описанието на Нанси Бауман не оставяше място за никакви съмнения: Крейг.
