Същата вечер се видях по телевизията. Гледал ме е, предполагам, цял Бостън. Видях и разговора с Памела Лайзър. Тя спомена, че до няколко дни със сигурност щяло да има арест. А един помощник областен прокурор няма да заяви подобно нещо, ако не е сигурен в себе си.
Гарднър Филипс ми бе казал, че ако ме арестуват, ще трябва да изчакам делото в затвора. Предполагам ставаше дума за местния затвор, в отделението за предварително задържане. Мислех си, че ще мога да го изживея, ако, разбира се, ме чакаше освобождаване. Безпокоеше ме другата възможност. Какво щеше да се случи, ако ме намереха за виновен и ме изпратеха в един от онези затвори с повишени мерки за сигурност, където излежаваха присъди осъдените затворници? Американските затвори ме плашеха до смърт. Бях гледал различни филми и бях чел статии в списания. Лишенията по време на строевата ми подготовка в Сандхърст щяха да бъдат нищо в сравнение с онова, което ме очакваше там. В общество, съставено от банди на убийци, в което насилието, наркотиците, изнасилванията и самоубийствата са ежедневие, аз щях от самото начало да изпъквам като лесна жертва.
Попаднех ли там, щях да прекарам остатъка от младостта си, а изглежда, и значителна част от средната си възраст зад решетките. Всичко, към което се бях стремил, всичко, заради което живеех, щеше да отиде по дяволите. Лиза, кариерата ми, житейският опит, който ми предстоеше да натрупам. Край… завинаги.
Легнах си напълно нещастен и за пръв път в живота си — обладан от страх.
Като ме видя на следващата сутрин, Даниел се направи на изненадан.
— Ха… значи си успял да избягаш? Но не трябваше ли да запрашиш към Боливия или някоя друга от тези страни? Полицаите у нас са умни, да знаеш. Вероятно ще те намерят тук.
— Пуснаха ме — късо казах аз.
— Защо?
— Технически проблеми с веществените доказателства. Не разполагат с достатъчно, за да ме арестуват.
— Значи подозрението още не е свалено от теб?
— Далеч съм от това — неволно въздъхнах аз. — Вече сериозно ме спохожда мисълта, че мога да свърша в затвора.
— И какво? Там ще си много добре. Едро момче си. Ще имаш маса нови приятели.
— Да — казах аз. — Тревожа се, Даниел.
За момент и той стана сериозен.
— Знам. Е, късмет. Ще имаш нужда от него. — После ми хвърли един брой на «Глоуб». — Видя ли си това?
Видях образа си на четвърта страница. Имаше и снимка на Франк.
Статията беше бедна на подробности и богата на предположения.
Оказа се, че не само Даниел е прочел този материал. След около половин час телефонът ми иззвъня. Беше Кони, за да ми каже, че Гил иска да ме види.
Той седеше зад масивното си писалище на фона на небостъргачите във Финансовия квартал. Изглеждаше мрачен. Пред него лежеше разтворен броят на «Глуоб».
— Чух, че са те освободили, но не очаквах да те видя толкова скоро тук.
— Имам много работа — обясних аз. — А и това ми помага да не се замислям върху нещата.
— Това вече никак не изглежда добре, Саймън — каза той и кимна към вестника. — Нито за теб, още по-малко за «Ревиър». Освен това научих, че снощи са те показали и по телевизията.
— Вярно е.
— Говорих с Гарднър Филипс. Попитах го дали вярва, че си невинен.
— И какво ти отговори?
— Каза, че полагал специални усилия да не си задава този въпрос.
— Той е добър адвокат.
— Питах те веднъж, но трябва да те попитам пак. Си ли? — Беше се навел напред. Очите му бяха като малки топчета зад дебелите лещи.
— Невинен?
— Да.
— Да — отговорих аз. Гледах го право в очите. — Никога не съм виждал онзи револвер. Не съм убил Франк Кук.
Гил въздъхна. Изглеждаше изморен.
— Добре. Трябва да вярвам на собствената си преценка. Заставам зад теб и ще направя необходимото и останалите от фирмата да последват примера ми. Но направи каквото можеш името ти повече да не се появява в пресата.
— Повярвай ми, ще се постарая.
— Добре. — Той зачака да изляза.
Направих го със смесени чувства. От една страна, очевидните му съмнения ми бяха неприятни. От друга, той винаги се бе държал коректно с мен. Имиджът на «Ревиър» беше най-важното за него, а аз го бях опетнил. Уликите срещу мен изглеждаха застрашителни, но той бе намерил моралните сили да ме подкрепи. Беше поставил лоялността си пред своите служители, вярата си в мен и в своите инстинкти, пред онова, което рационално погледнато бе в интерес на фирмата — имах предвид да ме изостави. Бях му благодарен. Не исках да го разочаровам.
