Poslednata imperatrica полностью

-      Трябва ли наистина да ми даваш съвет? - попита Уилсън.

-      Тук съм и за да ти помогна - отвърна Минерва. - Е, да ти запиша ли среща в три, или искаш да му предам да ти се обади? - И добави: - Днес следобед няма да съм тук, така че не е нужно да се безпокоиш.

На Уилсън му идеше да попита от какво би трябвало да се безпокои, но реши, че ще прозвучи предпазливо.

-      В такъв случай избирам срещата - каза той.

-      И само още две бързи неща, Уилсън - каза тя, пре­ди той да успее да затвори. - Моля те, опитай да дойдеш навреме. И моля, не стискай ръката му.

-      Няма проблем - каза Уилсън и затвори.

Отиде до леглото и се пльосна върху измачканите чаршафи. Изглеждаше невъзможно да разгадае лесно ситуацията. „Как би постъпил Бартън в такава каша?“ - запита се той. Знаеше отговора - Бартън би старти­рал мисията колкото се може по-бързо. Така щеше да елиминира много променливи, а това бе най-важното. Хич не му се искаше да си го признава, но планът на Джаспър да изтегли напред мисията изглеждаше най-правилното решение.

Уилсън вдигна поглед към задната стена и се загледа в голямата абстрактна картина над леглото. Изображе­нието бе тъмно и мрачно, с много въглен и тежко кафя­во, но в центъра блещукаше светлина. Беше забелязал платното, докато минаваше покрай една галерия в Ню Йорк. Картината веднага му напомни за усещането при пътуването във времето - цветовете и образите, които изпълваха мислите му в момента на прехвърлянето от настоящето в миналото. Купи я, за да не забравя никога онзи хаос и усещането да стои в капсулата и да бъде обстрелван от лазери с мощност пет теравата. Както и мъчителната болка, която бе изпитал в мига преди съз­нанието му да пропадне в бездънната пропаст на вре­мето - секундите се точеха като часове, или може би часовете минаваха като секунди, не можеше да каже със сигурност. Съзнанието му бе разкъсано на парчета и пръснато във времето като масло върху филийка хляб, преди всичко отново да се събере във вихър от енергия, когато се материализира отново сред свръхнагорещен пушек и огън.

Това беше най-силното изживяване в живота му. И ако бе рекъл Господ, Рандъл също щеше да го изживее.

31.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда „Меркурий”, етаж 2

21 юли 2084 г.

13:28 ч. местно време

31 дни преди началотона мисия Ездра

Уилсън вече пет минути седеше в кабинета и зяпаше през прозореца. Използваше възможността да забави мислите си, като се взира в гората с надеждата, че ще я види още веднъж, но за съжаление малката птичка не се виждаше никъде. Не искаше да създава впечатление за немарливост, така че беше обръснал четината си и бе сресал косата си, за да изглежда колкото се може по- професионално. Дори си беше сложил одеколон.

Рандъл влезе и го изгледа малко странно.

-      Не знам защо, но изглеждаш по-млад - рече той.

-      Нощ в града обикновено има обратния ефект - от­върна Уилсън. Той се вгледа в бъдещия Надзирател и посочи един стол. - Сядай, Рандъл. Имаме да обсъдим важни неща. Първо, Лъ Дан пристигнал ли е?

-      Да, вече е там - отговори Рандъл. - Сподели, че имаш чудесен дом. Или поне чудесен изглед.

-      Радвам се.

-      Много ти благодаря, че го подслони - добави Рандъл.

-      За нищо. Сигурен съм, че става въпрос за някаква грешка, която бързо ще бъде поправена. - Уилсън нерв­но прокара пръсти през косата си, докато мислеше как да му съобщи новината, че прехвърлянето се измества напред. - Искам да ти разкажа за Бартън Ингърсън. Той беше лидерът на Меркуриевия екип, който ме избра за мисия Исая.

Рандъл се усмихна любезно.

-      Знам малко за него.

-      Беше изумителен човек - каза Уилсън. - Той пръв откри скрития текст в писанията на Стария завет. И сам беше разшифровал гигабайтовото кодиране, без да из­ползва компютрите на Дейта-Тран, за да запази всичко в тайна. - Уилсън имитира езика на тялото на Рандъл. - Важното е, че Бартън направи всичко необходимо за осъществяването на мисията. Откакто разбрал за съ­ществуването ѝ, той имал една-единствена идея - мисия Исая да бъде изпълнена. Действал самостоятелно в про­дължение на почти две години и подготвял пътуването във времето под предлог, че се опитва да докаже теори­ята на относителността за Г. М.

-      Чух, че бил бунтар - каза Рандъл.

-      Беше най-почтеният човек, когото съм срещал ня­кога - отвърна Уилсън. - Знаеш ли, че се запознах с него само две седмици преди прехвърлянето ми?

-      Нямах представа, че всичко е станало толкова бързо.

-      Да, само за две седмици. Причината да нямаме вре­ме бе, че опитите се прекратяваха и Бартън трябваше да вземе бързи решения, в противен случай мисията нико­га нямаше да се състои.

-      И затова е избрал теб ли? - попита Бартън.

Уилсън кимна.

-      Защото имам по рождение необходимия генетичен строеж. И Бартън реши, че аз съм Надзирателят. Когато бях разложен на елементарни частици, никой нямаше представа, че отивам на мисия. Само двамата с него зна­ехме истината.

Рандъл се изненада.

-      Направо да не повярваш, че всичко е минало ус­пешно.