Конят под него се препъна и Рандъл за момент изгуби равновесие. Едва успя да се задържи на седлото, когато тропотът на копитата рязко се засили - животното пресичаше дървен мост над един от стотиците напоителни канали. От очите на Рандъл течеха сълзи. Отначало дори не усети, че плаче. После си спомни деня, в който умря майка му и как не беше с нея накрая. Звънът на таблета винаги щеше да буди спомена за онзи тъжен, ужасен ден. Трябваше да бъде с нея, но съдбата и Бог бяха направили заговор срещу него.
Мислите му внезапно се насочиха към Уилсън.
Надзирателят на мисия Исая бе така лесно излъган от Г. М. и Джаспър. Двамата Тредуел държаха всички карти, осъзна Рандъл. Всички до последната. Беше мъчение да гледа как Уилсън се опитва да контролира неконтролируемото. Колко пъти само на Рандъл му се искаше просто да прошепне в ухото му, че знае за Дървото на живота. Но му беше забранено да го прави.
- Щях да ги кажа, ако беше тук! - извика Рандъл на мандарински.
Внезапно го изпълни гняв. „Уилсън заслужаваше повече от моя страна!“ Той беше жертвал толкова много, за да изпълни собствената си мисия, и заслужаваше повече. Заслужаваше най-много от всички.
- Щях да ти кажа! - отново извика той.
Усмихна се, оголвайки кървави зъби. Мислеше за начина, по който Уилсън управляваше онзи малък самолет в бурята - и за пълното му безстрашие. Бившият Надзирател определено се беше върнал от миналото с демони на рамо. Беше прочут в „Ентърпрайз Корпорейшън“ със стремежа си към смъртта. Сякаш предизвикваше Бог да се опита да го порази. Точно така се бе чувствал и самият Рандъл, докато препускаше към Летния дворец. Смяташе, че е неуязвим.
„А виж ме сега.“
- Съжалявам, Уилсън! - извика Рандъл.
Куршум избръмча на няколко стъпки от него и звукът го изтръгна от транса му. Извисяващите се тънещи в сенки стени на Пекин вече бяха близо. Той се обърна на седлото, погледна назад и осъзна, че преследвачите му го настигат. По-едрите им коне явно се справяха по-добре с пътя от бойното му пони. Друг куршум профуча още по-близо и Рандъл инстинктивно се наведе напред, но се изпусна, когато конят му подскочи, и коремът му се заби в лъка на седлото.
Съзнанието му внезапно се изключи.
Когато дойде на себе си, Рандъл лежеше по лице на пътя, прахта тъкмо се разсейваше около него. Светът около него ту се размазваше, ту идваше на фокус, докато се надигаше в седнало положение и се оглеждаше за войниците, които бяха точно зад него.
На няма и петдесет крачки от Рандъл групата британски и френски войници бяха спрели в плътна редица, алените и сините им куртки сияеха ярко под косите лъчи на слънцето. Конете им бяха изтощени, с наведени глави, на муцуните им беше избила пяна.
- Застреляйте ме! - едва чуто промърмори Рандъл. Направи опит да вдигне ръце. - Застреляйте ме!
Но за негова изненада британските драгуни и френските морски пехотинци се обърнаха кръгом и се отдалечиха в облак прах.
Рандъл се обърна и за огромно свое изумление видя татарски войници, строени зад него. Бяха стотици, разгърнали се пред тежките външни стени на Пекин - кавалерия и пехота, дори малко лека артилерия. Беше като в сън - знамена, куртки и туники във всевъзможни цветове. Над тях стотици знамена в жълто и черно се развяваха на студения сибирски вятър.
Група татарски конници препусна към него, но Рандъл вече не можеше да издържа. Отпусна се задъхан на пътя; можеше единствено да се взира в почуда нагоре към пръснатите облаци, носещи се в синьото китайско небе.
Пекин, Китай
Забраненият град
Дворецът на съсредоточената красота
9 октомври 1860 г.
10:47 ч. местно време
Мисия Ездра -ден 219
Изпълнена със страх, Цъ Си крачеше напред-назад пред вратата, водеща към личния ѝ двор. Ако синеокият умреше, с амбициите ѝ да контролира династията Цин беше свършено. Когато Сиен Фън си отидеше, Су Шун щеше със сигурност да стане регент на Средното царство и синът ѝ никога нямаше да седне на трона. Колкото до собствената ѝ съдба, ако Рандъл Чен умреше, тя спокойно можеше да умре с него.
Цъ Си пое дълбоко дъх и си заповяда да загърби този фатализъм. Правеше всичко по силите си, дори беше облякла черна
Огромните алени врати на двореца рязко се отвориха и двайсет евнуси нахълтаха в просторния двор. При вида на групата и тревожните изражения на лицата им сърцето на Цъ Си прескочи един удар. Понесли тялото на Рандъл, евнусите внимателно тръгнаха към отворените врати на импровизираната лечебница, която обикновено ѝ служеше като помещение за рецитали.
- Веднага извикайте лекарите! - извика Цъ Си, докато пресичаше бързо двора, за да види лично какво е състоянието на синеокия.
