И все пак нека да оттегля тази присъда, която съм си наложил. На смъртното си легло майка ми, в допълнение към полузабравените и погрешно приложени уроци, с тържествено увещание остави другото си дете в моето братско попечителство; и единствено този дълг изпълних, доколкото позволяваха възможностите ми, с цялото усърдие и любов, с които разполагах. Сестра ми бе три години по-малка от мен; отгледах я от кърмаче и когато различията в половете ни до голяма степен ни разделиха, давайки ни различни занимания, тя продължи да бъде обектът на моята грижовна обич. Сираци в пълния смисъл на думата, ние бяхме най-бедни сред бедняците и най-презирани сред безчестните. Ако моят кураж и смелост ми бяха спечелили някакво учтиво отвращение, то нейната младост и пол, тъй като не предизвикваха нежност, доказваха, че тя е слаба, и бяха причините за многобройни унижения спрямо нея, а и нейният характер не бе така устроен, че да смекчи пагубните последствия от нисшата ѝ позиция в обществото.
Тя бе необикновено същество и също като мен бе наследила много от особеностите на баща ни. Лицето ѝ бе изразително, очите ѝ не бяха просто тъмни, а непроницаемо дълбоки; човек като че ли откриваше едно след друго пространства в нейния интелектуален поглед и усещаше, че душата, която им принадлежи, обхваща цяла вселена от познания. Тя беше бледа и хубава и златистата ѝ коса се струпваше на челото ѝ, а наситеният ѝ цвят контрастираше с живия мрамор отдолу. Грубата ѝ селска рокля, макар и явно неприсъща на изяществото, което лицето ѝ излъчваше, по някакъв странен начин ѝ подхождаше. Тя бе като една от светиите на Гуидо, с небесен рай в сърцето и погледа ѝ, тъй че, като я зърнеше човек, мислеше единствено за онова, което се крие в нея, а облеклото и дори изражението бяха второстепенни на ума, който сияеше на лицето ѝ.
И въпреки че бе прекрасна и изпълнена с благородни чувства, бедната ми Пердита6 (това е чудноватото име, което сестра ми бе получила от умиращия ѝ родител) не бе изцяло свята по природа. Маниерите ѝ бяха студени и сдържани. Да бе отгледана от онези, които я обичаха, може би щеше да е различна, но пренебрегвана и нежелана, тя отвръщаше на добри намерения с недоверие и мълчание. Бе покорна към онези, които имаха власт над нея, но вечен облак витаеше над главата ѝ. Тя изглеждаше сякаш очакваше враждебност от всеки, който я доближеше, и действията ѝ бяха повлияни от същото чувство. Цялото време, с което разполагаше, Пердита прекарваше в уединение. Скиташе до най-непосещаваните места и изкачваше опасни висини, за да се обгърне в самота на онези пусти места. Прекарваше дълги часове, кръстосвайки горските пътеки, сплитайки гирлянди от цветя и бръшлян или наблюдавайки потрепването на сенките и проблясъците на листата. Понякога сядаше до някой поток и докато мислите ѝ се успокояваха, хвърляше цветя и камъчета във водата, гледайки ги как плават и потъват, или пък пускаше лодки от дървесни кори и листа, с перо за платно, и напрегнато наблюдаваше как плават насред бързеите и плитчините на потока. Междувременно дейното ѝ въображение изплиташе хиляди комбинации — тя мечтаеше „за страшни случки по море и суша“7, губеше се блажено в създадените от нея пътешествия и с неохотен дух се връщаше към скучните събития от обикновения живот.
Немотията бе облакът, прикриващ нейните превъзходства, и всичко добро у нея като че ли щеше да загине от липсата на искрената роса на любовта. Тя дори не притежаваше същото предимство, което имах аз, да таи спомени за родителите ни. Придържаше се към мен, брат ѝ, единствения ѝ приятел, но близостта ѝ с мен само допринасяше за отвращението, което настойниците ѝ изпитваха към нея, и те преувеличаваха всяка грешка в престъпление. Ако беше отгледана в онази среда, която по природа прилягаше на крехкия ѝ ум и характер, тя щеше да е обект дори на възхищение, понеже добродетелите ѝ бяха толкова видни, колкото бяха и недостатъците ѝ. Онзи гений, облагородил бащината ѝ кръв, бе създал нейната; възвишен поток течеше из нейните вени; мошеничество, злоба или подлост бяха противоположностите на нейната природа; нейното изражение, когато бе озарено от любезно чувство, можеше да принадлежи на кралица на народите; очите ѝ бяха умни; погледът — безстрашен.