Въпреки че в обстоятелствата и характера си ние бяхме сходно отхвърлени от нормалните форми на социално общуване, помежду ни имаше и голяма разлика. Аз винаги се нуждаех от стимула на дружбата и хвалбата. Пердита си бе самодостатъчна. Независимо от беззаконните ми навици, характерът ми бе обществен, а нейният беше на отшелник. Прекарвах живота си насред материалната действителност, а тя — в бленуване. Може дори да се каже, че аз обичах враговете си, тъй като, предизвиквайки емоции у мен, те някак ме даряваха с радост. Пердита не харесваше дори приятелите си, задето пречеха на мечтателните ѝ настроения. Всички мои чувства, даже тържествените и триумфалните, се превръщаха в горчивини, ако нямаше с кого да ги споделя, а Пердита дори и в радостта избягваше в уединение и можеше да прекара дни, без да разкрива емоциите си или да търси сходни чувства в лицето на другиго. Нещо повече — тя можеше да обича и да размишлява с нежност за погледа и гласа на неин приятел, и в същия миг държанието ѝ да изразява най-студена сдържаност. За нея физически усещания се превръщаха в дълбоки чувства и тя никога не ги изразяваше, докато не бе обединила собствени си представи за външния свят с онези, които бяха породени в съзнанието ѝ. Тя бе като плодовита почва, която поглъща въздуха и росите небесни и отново ги изкарва на светлина в най-прекрасните форми на плодове и цветя, но и често бе тъмна и необработена като същата почва, разровена и наново засята с незабележими зърна.
Пердита обитаваше селска къща, чието подкосено тревно плато стигаше да водите на езеро Улсуотър; букова гора се простираше по хълма зад нея и ромолящ поток, нежно спускащ се от склона, пресичаше затъмнените от тополи брегове и се вливаше в езерото. Аз живеех с фермер, чиято къща бе построена по-високо в хълмовете: зад нея се извисяваше тъмна канара, изложена на север, и снегът оставаше в пукнатините ѝ през цялото лято. Преди да съмне, водех стадото ми на пасищата и го пазех през целия ден. Животът ми бе изпълнен с тежък труд, понеже дъждът и студът дохождаха по-често от слънцето, но аз се гордеех с пренебрежението си към стихиите. Довереното ми куче наглеждаше овцете, докато аз се измъквах и се срещах с другарите ми, и заедно осъществявахме тайните си планове. По обед се срещахме отново и с презрение изяждахме бедняшките си запаси, докато палехме огън и разгаряхме веселия пламък, предопределен да сготви дивеча, откраднат от съседните резервати. След това, наобиколили тенджерата като скитащи пътешественици, идваше ред на разказите за бягствата на косъм, битките с кучета, засадите и спасенията. Търсенето на някое отделило се агне или методите, чрез които сме успели или сме целели да избегнем наказание, запълваха следобедните часове. Вечерно време стадото ми се прибираше в кошарата си, а аз при сестра ми.
Наистина рядко успявахме да се измъкнем невредими. Скромните ни порции често бяха придобити в замяна на удари и плен. Веднъж, когато бях на тринадесет години, бях изпратен в окръжния затвор. Като излязох на свобода, моралът ми бе непроменен, а омразата ми към потисниците ми се бе засилила десетократно. Хлябът и водата не укротиха кръвта ми, нито пък самотното заложничество ме вдъхнови с по-благородни мисли. Бях гневен, нетърпелив, нещастен, единствените щастливи мигове за мен бяха онези, през които кроях планове за отмъщение. Толкова ги бях усъвършенствал в периода на наложената ми самота, че през целия следващ сезон — а аз бях освободен през ранния септември — нито веднъж не се провалих в осигуряването на превъзходна и обилна плячка за себе си и другарите ми. Беше славна зима. Резливата слана и силните снегове укротиха животните и задържаха селските мъже до камините им, а ние се сдобихме с повече дивеч, отколкото можехме да изядем, и вярното ми куче придоби лъскав вид от нашите остатъци.