И тъй изминаха години; а годините единствено допринесоха за любовта ми към свободата и презрението ми към всеки и всичко, което не бе диво и грубо като мен самия. На шестнадесет се бях изстрелял на външен вид до възмъжалост; бях висок и строен; опитен в силните подвизи и привикнал към суровите стихии. Кожата ми бе потъмняла от слънцето и стъпвах уверено в осъзнатата ми сила. Не се боях от никого и не обичах никого. В живота, който последва, си спомнях с учудване за онова, което съм бил тогава; в какво безкрайно незначително същество щях да се превърна, ако бях продължил с престъпната си кариера. Животът ми бе като този на животно и умът ми бе в опасност да се разпадне до онова, което представлява природата на зверовете. До този момент не ме бяха сполетели извънредни беди покрай дивашките ми навици; под влиянието им физическите ми сили бяха израснали и разцъфнали, а умът ми, преминаващ през същата дисциплина, бе пропит от всички жилави добродетели. Но сега горделивата ми независимост ме подтикваше всеки ден към жестоки деяния и свободата ставаше необуздана. Стоях на ръба на зрелостта; страсти, непреклонни като горски дървета, вече се бяха закоренили у мен и с пагубния си растеж щяха да затъмнят пътя на моя живот.
Ламтях за начинания отвъд детинските ми подвизи и кроях смутни планове за бъдещи действия. Избягвах старите си другари и не след дълго ги загубих. Те достигнаха възрастта, на която им бе предопределено да осъществят съдбите в живота си, докато аз, изгнаникът, без някого, който да ме води или подтиква напред, останах на едно място. Възрастните започнаха да ме сочат и дават за пример, младите да ми се чудят като на същество, различно от тях самите. Мразех ги и взех да мразя и себе си — последното ми и най-ужасно падение. Придържах се към свирепите си навици, но и наполовина ги презирах. Продължих войната си срещу цивилизацията, но и изпитвах желание да принадлежа към нея.
Отново и отново въртях в ума си всичко, което помнех от разказите на майка ми за предишния живот на баща ми. Размишлявах върху няколкото реликви, останали ми от него, които загатваха за по-голяма изисканост, отколкото можеше да се открие насред планинските къщи. Ала нищо от това не ми послужи като компас, който да ме отведе към друг, по-добър живот. Баща ми е общувал с благородници, но от тези взаимоотношения на мен ми беше познато единствено последвалото пренебрежение. Аз свързвах името на краля, онзи, към когото умиращият ми баща бе отправил последните си молитви и който жестоко ги бе посякъл, с жестокост, несправедливост и впоследствие — презрение. Бях роден за нещо по-велико от това, което бях, и велик щях да стана. Но величието, поне в моите изкривени понятия, не бе непременно свързано с доброта и свирепите ми мисли бяха необуздани от морални съображения, докато се бушуваха в мечти за почести. И тъй стоях на билото, с море от зло, търкалящо се в нозете ми, на път да се хвърля в него и като потоп да се изсипя върху всички препятствия по пътя към желанието ми, когато чуждо влияние превзе течението на късмета ми и превърна бурния му ход в спокойно криволичене на поток, кръжащ около ливада.
Живеех далеч от оживените човешки средища и слуховете за войни и политически промени долитаха като износен звук в нашите планински обиталища. През ранното ми юношество Англия бе сцената на важни борби. През 2073 година последният английски крал, старият приятел на баща ми, абдикира в отговор на кротките възражения на поданиците му и бе установена република. Просторни имения бяха раздадени на бившия монарх и семейството му, той получи титлата граф на Уиндзор и замъка Уиндзор, старинен кралски имот с обширни земи, който бе част от отреденото му богатство. Не след дълго той умря, оставяйки след себе си две деца — син и дъщеря.