Изпреварвайки вечерните задръствания по шосетата, след четирийсет минути Уеб и Романо свърнаха в тихата уличка на предградието, където живееше Рандъл Коув. От двете страни се нижеха два реда къщи, сякаш вадени под индиго; пред много от тях имаше табели за даване под наем. Въпреки приятното време отвън не се разхождаха майки с деца, а покрай бордюра имаше твърде малко паркирани коли. Кварталът изглеждаше запустял, но Уеб знаеше, че хората още са на път от работата си в столицата и в Северна Вирджиния. Това беше един типичен квартал-спалня, къщите най-вероятно се населяваха от несемейни или двойки без деца, които само чакаха удобен момент да се измъкнат оттук. Разбираше защо Коув си бе избрал да живее точно на това място. В квартал като този нямаше любопитни съседи, хората живееха затворено, през деня по улицата не се мяркаше практически никой, а той бе очаквал тъкмо през деня да си бъде вкъщи. Повечето тайни агенти в наркобизнеса си вършат работата нощем.
Пред къщата имаше паркиран бюромобил с правителствени номера.
— Федерални бавачки — беше краткият коментар на Романо. Уеб кимна и помисли за момент как най-добре да се справят със ситуацията. Той спря колата непосредствено зад бюромобила и двамата с Романо слязоха.
Агентът на волана свали прозореца, хвърли бегъл поглед върху служебните картите на Уеб и Романо и после очите му се спряха на Уеб.
— Вече си прочут, нямаш нужда от служебна карта — под-метна той. Уеб не го познаваше лично. Беше млад, енергичен и амбициозен на вид и Уеб си помисли, че е жалко този способен момък да си губи времето да наблюдава една къща, до която Рандъл Коув за нищо на света няма да се доближи. Агентът излезе от колата и се здрависа и с двамата.
— Крие Милър от Ричмъндското оперативно бюро. — Той извади собствената си служебна карта с лявата ръка от десния вътрешен джоб на сакото — дребна на вид служебна предвидливост, с която си оставяше дясната ръка свободна за здрависване. Ако не друго, Бюрото поне успяваше да насади у служителите си такова ниво на механична повторяемост на действията, че и най-малкото движение се извършваше по определен начин. Без да познава момъка, Уеб знаеше, че сакото му е с двоен хастар на съответното място отвътре, за да не се протрива от цевта на пистолета. Знаеше също, че когато двамата с Романо спряха зад колата му, той ги бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане, като нарочно бе търсил очите на Уеб, защото тъкмо очите на човек издават намеренията му.
След като се здрависаха, Уеб се загледа в притихналата, тъмна къща.
— Вие денонощно ли дежурите тук? — запита той.
— На три смени по осем часа — отвърна уморено младежът. — До края на моята остават три часа.
Уеб се облегна на колата му.
— Не е особено вълнуващо, предполагам.
— Никак, ако не се смята, че преди три часа две котки се сбиха на улицата. — Той погледна Уеб в лицето и някак смутено избъбри: — Знаеш ли какво, чудя се дали да не си пробвам късмета във вашия отряд.
— Защо не, винаги има нужда от добри момчета — отвърна Уеб. От шест много добри момчета, добави наум той, за да възстановим екип „Чарли“.
— Чувам обаче, че изпитите били страшна мелница.
Романо се изсмя презрително.
— Всичко, дето си го чувал, го умножи по десет, и ще получиш бледа представа каква мелница те чака.
Милър не изглеждаше особено впечатлен и Уеб реши, че смята приказките на Романо за обикновена хвалба. Какво пък, беше още млад и му се полагаше да е самонадеян.
— Вие участвахте ли при Уейко? — попита той и двамата кимнаха. — Успяхте ли да гръмнете някого?
— Истината е, че се опитвам да прогоня това от подсъзнанието си — отвърна Уеб.
— Разбирам — заяви младокът, но нещо в добронамерено скептичния му тон подсказваше, че всъщност нищо не разбира.
— От колко време си в Бюрото? — запита Романо.
— Близо две години.
— Е, като изкараш три, можеш да се пробваш — заяви Романо. — Виж какво, най-добре се обади на мен. Ако сериозно искаш да влезеш в отряда, мога да ти покажа това-онова.
Докато Милър прибираше картичката в джоба, Уеб и Романо си размениха шеговити погледи.
— Страхотно! — възкликна младокът. — Чувал съм, че при вас се стреля с жестоки пушкала.
Уеб знаеше, че главната примамка за всеки новобранец както винаги бяха оръжията. Той познаваше няколко души, които бяха постъпили на работа в Бюрото само заради възможността да носят под сакото си нещо по-завързано.
— Да, така е. Но преди всичко при нас ще научиш защо за теб е най-добре да не прибягваш до тях.
— Е, хубаво. — Милър изглеждаше разочарован, но Уеб знаеше, че ще му мине. За да избегне неловкото мълчание, агентът попита: — Мога ли да ви помогна с нещо, момчета?
— Дойдохме да огледаме къщата. Ти знаеш ли нещо за тоя тип?
— Не много. Знам, че по някакъв начин има отношение към онова, което ви се случи. Интересна работа как може човек да се обърне срещу своите!
