— Интересно, наистина. — Уеб огледа редицата къщи. Зад тях имаше само дървета. — Надявам се, че и отзад пази някой.
Милър се ухили.
— По-скоро
— Е, да. — Уеб погледна часовника си. — Време е за вечеря. Ти ял ли си?
Милър поклати глава.
— Носех си бисквити и бутилка вода. Вече свършиха, но нали ви казах, остават ми по-малко от три часа. Лошото е, че няма тоалетна.
— На мен ли ще ми разправяш! Аз съм служил в спецгрупи за проследяване в Средния запад. Наблюдавахме ферми от по четири хиляди декара, за които имахме сведения, че се използват като бази за трафик на дрога. Или пък следяхме разни гангстери, дето се криеха в изоставени фургони. Като ти дойде, или стискаш, или се учиш да пикаеш в бутилка, или се изправяш насред полето и пускаш водата.
— Да, бе! — намеси се Романо. — Нас пък в „Делта“ ни учеха да клякаме в редица и да кензаме едновременно, под строй. Така най-добре се опознавали хората, като си кензат заедно. Веднъж, тъкмо си бях свалил панталона, и отпреде ми точно обектът, дето трябваше да го застрелям. Е, гръмнах го, ама умрях от срам!
Милър нямаше вид на човек, готов да се възползва от тези нетрадиционни форми на физическо облекчаване. Беше твърде издокаран, както си отбеляза наум Уеб, и очевидно пи-каенето в бутилка или колективните телесни занимания не се връзваха с представата му за съвестен блюстител на закона.
— През две преки има бърза закуска. Ако искаш да хапнеш, ние ще те сменим за малко.
Милър не беше много убеден, че е редно да се отлъчва от поста си.
— Възползвай се, Крис, сега ти е паднало. — Уеб разтвори якето си, за да му покаже, че носи оръжие. — Бъди спокоен, при Уейко здравата си погърмяхме. Върви и се нахрани като човек.
— Сигурни ли сте, че няма проблем?
Романо му отвърна с най-авторитетния си и заплашителен тон:
— Ако някой се опита да припари в къщата, ще съжалява, че го е майка раждала.
При това уверение агент Милър се качи в колата и отпраши. Уеб изчака, докато се скри зад ъгъла, после извади от багажника на своята кола малък прибор и електрическо фенерче, огледа се и двамата с Романо пристъпиха към входната врата на къщата.
— Тоя лигльо няма да изкара и две минути при нас! — изсмя се Романо.
— Откъде знаеш, Поли? Щом
— Ама ти наистина ли смяташ да проникнеш в къщата?
— Да, смятам. Ако те е страх, можеш да ме изчакаш в колата.
— Мен не ме е страх от нищо.
Автоматичният шперц отвори простата ключалка за секунди и двамата влязоха вътре. Уеб затвори вратата и светна с фенерчето си. В антрето имаше панел на алармена инсталация, но тя не беше включена. Може би само Коув знаеше кода. Двамата преминаха по късия коридор към дневната. Уеб бързо прекара лъча на фенерчето си по всички ъгли на помещението. През цялото време ръцете им бяха върху дръжките на пистолетите. Стаята беше спартански мебелирана. Без да познава Рандъл Коув лично, Уеб си каза, че този човек едва ли се блазни от домашен уют и богата обстановка. Пък и сигурно не е прекарвал кой знае колко време в тази къща. Уеб претърси набързо първия етаж и не откри нищо интересно, но бе очаквал това. Като опитен ветеран, Коув едва ли щеше да остави в жилището си ясни следи от онова, с което се е занимавал, за да ги открие някой неканен посетител.
В мазето имаше няколко кашона и по-малки картонени кутии. В една от тях откриха рамкирана снимка на Коув, съпругата и децата му. Уеб насочи светлината на фенерчето под ъгъл, за да не се отразява в стъклото. Коув беше с костюм, от плитчиците нямаше и помен, лицето му изразяваше самоувереност и мъжествена красота. Усмивката му беше заразителна. С едната си едра лапа бе прегърнал жена си, а с другата — двете си деца. При вида на тази сцена Уеб усети как неволно стисна устни. Мисис Коув беше забележително красива, с коси до раменете, самата тя широко усмихната, погледът й можеше да разтопи всеки мъж като сметанов сладолед. И двете деца приличаха повече на майка си. Без съмнение, от тях можеха да израснат красиви мъж и жена, докато родителите им остаряваха щастливи заедно. Само че нещата в живота рядко ставаха по най-добрия начин, поне в средите, в които се движеха хора като Уеб и Коув. На снимката се виждаше един различен Рандъл Коув, съпруг и баща. Уеб си представи как някогашният защитник от отбора шампион по американски футбол хвърля топката на сина си в задния двор. Може би момчето бе наследило физическите данни на баща си. Може би един ден то би могло да направи кариерата, която за малко се бе изплъзнала на бащата. Може би — в някой холивудски филм, но в реалния живот нещата не ставаха точно така.
— Симпатично семейство — беше коментарът на Романо.
— Вече не са. — Уеб не счете за нужно да обяснява повече.
