— Не е повод за шеги, Дарко — сряза го Тадеуш. — Въпросната жена се оказа англичанка, името й е Каролайн Джексън. Твърди, че познавала Колин Озбърн. Канела се да работи с него, когато го убиха. Твърди също, че можела да поеме неговите функции, и да се справи по-добре с нелегалните имигранти в края на веригата.
— Звучи ми добре, ако наистина е това, за което се представя. Измъкна ли достатъчно сведения, за да провериш?
— Снощи се обадих на две места. И двата източника потвърдиха, че няма измама. Днес се видяхме отново и тя ми разказа още доста неща. Но искам да й се направи абсолютно пълна проверка, преди да захванем каквото и да било с нейно участие.
— Не си склонен да й вярваш, така ли? — намръщи се Красич.
— Прекалено много съм склонен да й вярвам, Дарко. В това е опасността.
Красич го изгледа учудено.
— Не разбирам.
Тадеуш отвори сребърната табакера, която лежеше на масата пред него, и извади пура. Подрязването и паленето му отне доста време. Красич чакаше търпеливо. Дългите години съвместна работа го бяха научили, че шефът няма да проговори, докато сам не реши, че е готов. По лицето на Тадеуш премина някакво неясно чувство, и най-сетне той каза:
— Тя е двойница на Катерина.
Пристигна келнерът с поръчката на Красич и той нямаше как да отговори. Отпи глътка „Джек Даниълс“, чудейки се как да реагира. Да не би шефът да се бе побъркал накрая?
— Как така? — попита той неуверено.
— Ами така. Все едно е близначка на Катерина. Снощи, когато влезе в ложата, едва не получих инфаркт. Мислех, че пред мен стои привидение, поне докато тя не отвори уста и не заговори на английски. Затова всяко мое решение, свързано с тази жена, не може да бъде меродавно — нали разбираш, Дарко. Колкото пъти я погледна, имам чувството, че сърцето ми спира.
— Майната му — Красич изля останалото уиски в кафето и изпи всичко на един дъх. — Убеден си, че не си жертва на някакво внушение?
— Не. Именно затова се уговорих с нея да обядваме заедно днес, за да се убедя, че не съм сънувал. Но тя не стряска само мен. Нали видях как хората се обръщат подир нас — и снощи в операта, и днес, в ресторанта. Явно не могат да повярват на очите си. Това е страхотен шок, Дарко.
— Значи искаш да я проверя?
— До дъно — Тадеуш бръкна във вътрешния си джоб и извади плик. — Тук има един италиански паспорт, който тя ми даде за доказателство, че се справя с работата си. Тук е и адресът й в Берлин. Снощи я убедих да се прибере с моята кола. Записал съм всичко, което помня да ми е казала за себе си. Искам да чуя всичко, което успееш да откриеш за нея. Или това е най-странното шибано съвпадение на света, или се плете нещо много гадно. Трябва да разбереш за какво става дума, Дарко.
— Заемам се веднага, шефе — Красич взе палтото си и се измъкна от сепарето. — Ако около нея има нещо нечисто, ще я заковем. Не бери грижа.
Тадеуш кимна, поуспокоен. Проследи с поглед Красич, който пореше тълпата като бик. Дарко щеше да се справи. Възможно беше Каролайн Джексън да крие нещо съмнително. А имаше и една, макар и незначителна, възможност тя да се окаже неговото спасение.
Рейн беше придошъл. Шкиперът на „Вилхелмина Розен“ стоеше на масивните стъпала на монумента, издигнат на „Дойчес Ек“ — мястото, където Мозел се влива в Рейн — и гледаше мрачно буйните кафеникави води на прилива. Реката беше затворена за търговски кораби. Честно казано, беше очаквал такова нещо. Напоследък се случваше все по-често, всяка пролет, а не както в детството му. Сигурно се дължеше на глобалното затопляне. Само че в неговите очи това беше; още един елемент от гигантски заговор, с цел да се попречи на намеренията му.
По план днес следобед трябваше да стигне до Кьолн и да пристане в малкия воден басейн встрани от централното течение на реката. Вместо това, трябваше да останат тук, в Кобленц. За първи път в живота му съжителството с още двама мъже в толкова тясно пространство го дразнеше.
Предложи на Манфред и Гюнтер да си отидат у дома за няколко дни — нямаше изгледи нивото на реката да спадне скоро, а те нямаше какво да правят на борда. Предложи им дори да им плати отпуска. Но и двамата не се съблазниха от предложението му.
Гюнтер повтаряше монотонно, че шибаният път от Кобленц до Хамбург е прекалено дълъг, и че докато стигнат, ще трябва да се връщат, и че такова нещо нямало да се случи, ако работели по Одер или Елба, защото тогава щели да си бъдат все едно у дома.
Манфред пък не искаше да тръгва, защото тук си прекарваше чудесно. Още много кораби бяха пристанали принудително и Манфред беше в стихията си. Седеше денонощно в кръчмите и се надлъгваше с останалите моряци. Способността му да държи на пиене беше пословична, а пък рядко му се удаваше случай да я демонстрира на практика — жена му беше на мнение, че когато корабът се прибере от поредния курс, мястото му е у дома и никъде другаде.
