— Физическите упражнения са полезни — отбеляза тя и допълни. — Отивам да взема душ. Ще се задуша, ако остана още малко. Ще дойдеш ли с мен?
Петра я последва към студените душове точно срещу сауната. Двете жени се задъхаха, когато ледените струи удариха по телата им, затваряйки шоково порите на загрятата кожа. Карол не издържа, първа изскочи изпод душа и затича към сауната. Петра я последва след минута.
— Божичко, такъв страхотен студ! — думите на Карол звучаха по-скоро възторжено, отколкото като оплакване.
— Добре е за сърцето.
— Е, да, ако не те убие, лекува. Има един друг проблем във връзка с тази разходка с лодката на Тадеуш — Карол насочи разговора обратно на делови теми. — Там ще бъдем насаме. Той ще бъде достатъчно спокоен, за да проговори.
— Много жалко, че не можем да ти монтираме предавател — отбеляза Петра.
Карол я изгледа странно. Дали най-сетне беше открила неосведоменост у съвестната германка?
— Не ми трябват предаватели.
— Разбира се, рискът е прекалено голям.
— Искам да кажа, че нямам нужда от тях — Карол видя учудването, което се изписа на лицето на другата жена. — Не са ти казали, нали?
— Какво да ми кажат!?
Карол изтри с кърпа мокрите си рамене и се опря на топлата дървена стена.
— По отношение на говор имам така наречената ейдетична памет.
— Не съм чувала такава дума — ейдетична?
— Възстановявам буквално дума по дума всичко, което съм чула. Мога да възпроизведа дословно разговор, който съм изслушала преди това — в рамките на няколко дни след чуването. — Като видя, че Петра гледа скептично, Карол продължи: — Това е научно доказан феномен, подлагали са ме на тестове. Не е фокус, говоря съвсем сериозно. — Тя притвори очи. — „Знаеш ли, бяха ми казали, че приличаш на Базлер“ — поде тя с глас, който много наподобяваше гласа на Петра — „и наистина е така, забелязах го още на снимката“.
— „Да се надяваме, че това ще ни бъде от полза“ — каза тя със собствения си глас. После продължи с гласа на Петра: — „О, убедена съм. Не мога да си представя, че би устоял. Мисля, че номерът ще мине.“
Петра попи потта, която започваше да се стича по веждите й, и се намръщи.
— Как е възможно такова нещо?
Карол сви рамене.
— Просто особеност на мозъка, благодарение на която мога да повтарям чутото дословно — не знам защо. Никой в семейството ми няма такава способност, само аз.
— Страхотен талант за ченге — каза Петра.
— Върши работа — съгласи се Карол. — Сега нали разбираш, че няма нужда да се страхуваме да не ме разкрият, че нося предавател — защото никога не ползвам такова нещо.
— Действително, когато прочетох писмения ти доклад, ми се стори удивително подробен — каза Петра.
— Единственият проблем е, че се налага да пиша с часове — Карол се обърна по корем. — Благодаря, че си запазила апартамент на Тони в същата сграда.
— Това е най-малкото, което мога да направя, след като ти успя да го убедиш да дойде тук, за да ни помогне. Той не е човек, който си губи времето, нали?
Карол се усмихна.
— Пристрастен е към работата си. Захване ли се с нещо, живее, диша, спи само с тази мисъл.
— Дано с общи усилия се доберем до някаква следа, преди да се е стигнало до ново убийство — Петра сви юмруци. — Започвам да приемам този случай като лично предизвикателство.
Красич влезе в кафене „Айнщайн“, което се намираше на една уличка малко встрани от „Унтер ден Линден“, и огледа залата. Видя Тадеуш, който седеше сам в едно от дървените сепарета оттатък бара. Проправи си път между сервитьори и посетители, и седна срещу шефа си. Тадеуш вдигна очи и се усмихна угрижено.
— Здравей, Дарко — каза той. — Как пътува?
В кафенето беше толкова шумно, че не съществуваше никаква опасност да ги подслушват, все едно седяха в дневната на Тадеуш. Красич смъкна палтото си и събра палеца и показалеца си така, че се получи кръг.
— Страхотно — отвърна той. — И аз не знам, човек би казал, че всеки тъпанар на Балканите, който държи да има пушка, би трябвало вече да си е купил, но апетитът им е неутолим. — Келнерът се появи и Красич поръча черно кафе и „Джек Даниълс“. — Има едни откачалки, които търсят нещо по-сериозно. Казах им, че ще потърсим.
— Новата пратка от нашите приятели от Изтока пристига идущата седмица — каза Тадеуш. — Ще имаме достатъчно стока, за да посрещнем нуждите им. Браво, Дарко.
— А, освен това проверих какво става при братовчед ми — хлапето на Марлене си е там. Няма признаци някой да я търси. А при теб всичко наред ли е? — попита сърбинът — беше ясно, че шефът не е спокоен. Дано само да не беше изгърмяло още нещо в негово отсъствие.
— Да, няма проблеми — Тадеуш разбърка горещия шоколад й бръчките между веждите му станаха по-дълбоки. — Но снощи ми се случи нещо много странно.
Красич веднага застана нащрек — като куче пазач, доловило някаква промяна във въздуха.
— Какво се е случило?
— Бях на опера и една жена влезе в ложата ми по време на антракта.
— Повечето хора биха приели такова нещо като приятно разнообразие насред този вой от сцената.
