— Наистина тъкмо бяхме спрели да работим — каза сухо Карол. Съзнаваше, че е редно да каже нещо в смисъл колко се радва да се запознае с Френсиз, но макар скоро да й предстоеше да приеме чужда самоличност, не й беше приятно да лъже при нормални социални контакти.
— Тони? — подвикна Френсиз. — Ще остана да пия кафе с вас, ако нямаш нищо против.
— Чудесно — беше отговорът от кухнята. Карол отбеляза с удовлетворение, че той е точно толкова възторжен, колкото и тя самата.
— Представях си те по-различна — каза Френсиз. Гласът й преливаше от ледено пренебрежение.
Карол се почувства отново на четиринайсет години, когато вечно си патеше от сарказма на учителката по математика.
— Повечето хора нямат реална представа как изглежда един цивилен полицай. Искам да кажа, всички сме ходили на училище и знаем какво можем да очакваме от един учител. Но иначе хората черпят представите си за служителите на криминалната полиция от детективските сериали.
— Аз рядко гледам телевизия — възрази Френсиз. — Но съдейки по това, което съм чувала от Тони, очаквах да видя по… като че ли по-зряла жена. А пък ти приличаш по-скоро на някоя от моите ученички от последния клас на гимназията, отколкото на старши офицер от полицията.
По-нататъшният словесен дуел бе спестен на Карол, защото Тони се появи в дневната. Поседяха двайсетина минути на общи приказки, после Френсиз си взе тетрадките и си тръгна. Когато я изпрати, Тони се върни, поклащайки разкаяно шава.
— Извинявай — каза той.
— Не я виня — отвърна Карол. — Добре все пак, че не ни завари да ми показваш хубавата гледка от прозореца на спалнята.
Целта на забележката бе да предизвика смях, но Тони само пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона и загледа упорито килима.
— Ще продължаваме ли? — попита той след малко.
През остатъка от вечерта разработваха различни роли, не спряха дори, за да вечерят. Работата изискваше цялата концентрация, на която Карол бе способна. Когато дойде таксито, за да я откара обратно в хотела, тя бе напълно изтощена от постоянното напрягане на въображението, съчетано с насилствено пропъждане на всякакви емоционални пристъпи. Сбогуваха се на прага на къщата, прегърнаха се неловко и устните му докоснаха меката кожа под ухото й. Тогава Карол едва не избухна в сълзи, но устоя. Когато най-сетне влезе в хотела, изпитваше само чувство на празнота.
Сега, когато седеше до прозореца и се взираше в морето, Карол си позволи да даде воля на гнева си. Той не бе насочен към Тони; не можеше да отрече, че той никога не й бе обещавал нещо, което не бе в състояние да изпълни. Гневът й бе насочен изцяло към нея самата. Нямаше кого другите да вини за мъката, която изгаряше сърцето й.
Знаеше, че за нея има две възможности. Можеше да остави гнева да бълбука бавно в нея, докато отрови цялата й психика. Другият вариант бе да тегли окончателно черта под миналото и да ползва енергията на гнева, за да успее да се оттласне напред в бъдещето. Знаеше какво би избрала, но не беше убедена, че ще успее да го направи.
Поведението му не е оправдано от реалните му постижения, които могат по-скоро да бъдат определени като посредствени. Независимо от това представата за собствените му способности е поддържана от група колеги, които по неясни причини демонстрират нежелание да поставят под въпрос образа, който сам си е създал. Той цитира това тяхно нежелание като доказателство, че те подкрепят неговата представа за мястото му в обществото.
Пациентът не може да осъзнае състоянието си.
Натовареният кораб пореше вълните на Рейн надолу към Ротердам. Лъскавият като стъкло килватер почти не се променяше, докато кафеникавата река ставаше все по-широка, долното течение на Рейн незабележимо преминаваше в Лек, а от там в още по-широкото русло на Нюве Маас. През по-голямата част от сутринта той не бе забелязал нито една от нижещите се покрай него картини. Минаваха през малки, но богати градчета, всяко със своята смесица от високи градски домове, ъгловати индустриални постройки и църковни камбанарии, които сякаш пронизваха ниското сиво небе, но той не би могъл да опише нито едно от тях — освен по памет, от някое предишно пътуване. Не бе видял нито обраслите с трева диги, които препречваха гледката към обширните равни земи, нито пък как елегантните дъги на мостовете, по които минаваха шосета и железопътни линии, начупваха речния пейзаж.
