Марейке огледа изпъстрения със синини гръб на жертвата. Основата на врата, частите под кръста и под свивките на коленете бяха морави, защото натам се бе стекла кръвта под въздействие на гравитацията. Там, където тялото се бе опирало на масата, плътта беше ужасяващо бяла. Напомняше на странен образец на абстрактна живопис. Де Врийс натисна с пръст едното рамо. Когато го дръпна, не се забеляза промяна в оцветяването.
— Така значи — каза той, — втори етап на хипостаза. Лежал е мъртъв в това положение поне десет до дванайсет часа. Не е бил местен, след като е настъпила смъртта.
Сега настъпи моментът, от който се страхуваше Марейке. Обърнаха трупа по гръб и започна дисекцията. Тя насочи погледа си встрани. Ако човек не погледнеше отблизо, би си казал, че тя следи внимателно действията на Де Врийс, но всъщност бе приковала очи в таблата с инструментите, като чели животът й зависете от това да запомни точната им поредност. Ето го скалпела за дисекции — за срезове и за отделяне на органи, с метална дръжка от две части и десетсантиметрови подменящи се остриета. Ножът за мозъка — с тънко трийсетсантиметрово острие, за фини срезове на деликатната тъкан. Още ножици, скалпели и клещи, за чието предназначение предпочиташе да не мисли. Блестящото острие на триона, с който се режеха костите, без да се нараняват околните тъкани. Длетото с форма на буквата Т, наречено „черепен ключ“, за разделяне на отделните части на черепната кутия.
Така че тя успя да не види момента, когато Де Врийс отвори гръдния кош и бледите, раздути бели дробове изскочиха от кухината.
— Така си и мислех — в професионално сухия глас на анатома се прокрадна задоволство и привлече вниманието й като котка, която се търка в нечий крак.
— Какво има? — Марейке откъсна с нежелание очи от хирургическия набор.
— Обърнете внимание на състоянието на белите дробове — той натисна с пръст сивкавата тъкан, която се издуваше между ребрата. На мястото остана вдлъбнатина. — Бил е удавен.
— Удавен ли?
Де Врийс кимна.
— Няма никакво съмнение.
— Но нали казахте, че не е бил местен след настъпването на смъртта!
— Така е.
Марейке се намръщи.
— Но там нямаше никаква вода. Той лежеше по гръб, завързан за бюрото в кабинета си. Не е бил в банята или кухнята. Как би могъл да бъде удавен?
— По крайно неприятен начин — отвърна Де Врийс с равен тон. Очите му следяха това, което ръцете продължаваха да вършат. — Ако съдя по състоянието на устата и на дихателния тракт, мога да предположа, че някаква тръба е била насилствено вкарана в ларинкса и по нея е била наливана вода. Вие казахте, че е бил вързан, а и сам виждам следите. Не би могъл да се съпротивлява кой знае колко.
Марейке потръпна.
— Господи! Ужасно е.
Де Врийс сви рамене.
— Това вече е по вашата част. Аз само разчитам това, което може да каже трупът. За щастие не ми се налага да имам вземане-даване с мозъка, който е родил такова нещо.
„Но на мен ми се налага — помисли Марейке. — А тъкмо този е особено отблъскващ“.
— Значи можем да пишем удавяне като причина за смъртта? — попита тя.
— Знаете, че не мога да бъда абсолютно категоричен на този етап. Но изглежда почти сигурно — Де Врийс отново се обърна към трупа и се зае с вътрешните органи.
„Удавяне — мислеше си тя. — Такъв начин на убийство, който не би хрумнал на човек в момент на афект. Който и да е извършил това, е планирал деянието си много внимателно. Дошъл е, снабден с всичко, от което се е нуждаел“. Ако това беше убийство, подтикнато от някаква емоция, то тази емоция бе наистина извънредно необичайна.
Карол затвори вратата на апартамента зад себе си, облегна се на нея и изрита обувките си. Постави едното си стъпало върху другото и се зае да масажира освободените си най-сетне пръсти. Беше прекарала деня, кръстосвайки пеш уличките на Стоук Нюингтън, Далстън и Хакни, като през цялото време се опитваше да наблюдава света около себе си през очите на престъпник. Гледната точка не беше много по-различна от тази на полицая. И престъпникът, и полицаят се опитваха да намерят възможни пътища за бягство, възможни обекти на евентуално престъпление, възможни пролуки в охраната. Но винаги досега тя беше играла ролята на ловеца. Сега трябваше да прецени от какво се нуждае дивечът.
