Картините, които виждаше той, бяха много различни. Виждаше как Питер де Гроот се бе свлякъл на пода, след като той го бе ударил по тила с палката, която си бе направил сам — беше зашил здраво меката кожа, а после я бе натъпкал със сачми за стрелба по птици. Не можеше да си представи как самият той би сторил това, което направи Де Гроот — да се довери на непознат, и то дотолкова, че да се обърне с гръб към него пет минути, след като го бе видял за първи път. Който проявяваше такава небрежност към собствената си безопасност, заслужаваше всичко, което можеше да му се случи.
Имаше още по-вълнуващи картини. Виждаше паниката в очите на онова безсърдечно копеле, когато дойде на себе си и разбра, че лежи гол, завързан за собственото си бюро. Колкото и да бе странно, ужасът му като че ли намаля, когато шкиперът проговори.
— Ти ще умреш — бе казал той. — Ще умреш, защото го заслужаваш. Мислеше, че можеш да си играеш на Господ. Е, сега ще видиш какво става, когато някой друг реши да се направи на Господ и да си поиграе с теб. Прекалено дълго унищожаваш мозъците на хората, сега е твой ред да бъдеш унищожен. Мога да те убия бързо, а повярвай ми, в твой интерес е да не те убивам бавно. Но ако започнеш да крещиш, като ти отвържа устата, ще ти причиня такава болка, че ще се молиш да умреш.
Реакцията на Де Гроот го изненада. Човекът, който бе негова първа жертва, се беше борил, беше отказал да приеме, че съпротивата е безсмислена. Това му се струваше естествена реакция. Подразни го, защото му пречеше да си върши работата, но предизвика уважението му. Един истински мъж би трябвало да се държи именно така.
Но не и професорът от Лайден. Той се държа съвсем различно. Като че ли веднага разбра, че човекът, който се взираше в него отгоре, отдавна е изгубил способността да възприема всякакви аргументи, които той би могъл да изтъкне в своя защита. Беше се предал още тогава, очите му бяха помътнели от съзнанието, че е загубен.
Той бе извадил предпазливо кърпата от устата му. Психологът дори не се опита да умолява. В този миг той изпита ужасяваща близост с жертвата си. Не знаеше какво се бе случило в живота на този човек, че да породи у него такава способност на примирение, но откри у него отзвук от собственото си заучено поведение, и заради това Де Гроот му стана още по-омразен.
— Много разумно решение — отбеляза той мрачно и се обърна, за да прикрие объркването си.
Не обичаше да си припомня този момент.
Следваха още прекрасни образи. Мъчително повдигащият се гръден кош, конвулсивното потръпване на тялото, което се бореше да не потъва във вечността. Колкото по-често се връщаше към тези новопридобити спомени, толкова по-добре започваше да се чувства. Не си спомняше нещо друго да го е карало да се чувства толкова приятно оживен.
После идваше другото удоволствие, което не бе успял да предвиди. Сега най-сетне можеше да покаже на онези долни уличници кой е господар. След като уби професора в Хайделберг, установи с удивление, докато се връщаше към кораба, че изпитва нужда да бъде с жена. Не повярва много на желанието, което по-рано го бе поставяло в толкова много унизителни ситуации, но си каза, че вече е нов човек, и че ще може да прави всичко, което си поиска.
Затова зави обратно към пристанищния квартал и качи една проститутка. Тя имаше стая, в която го заведе, а той плати допълнително, за да му разреши да я завърже за мръсното легло също както бе разпънал жертвата си — на собственото му бюро. Този път нямаше унизителни моменти. Беше твърд като скала, бърз и брутален, накара я да стене и да моли за още, но през цялото време не виждаше нея, а обезобразеното тяло, което бе оставил зад себе си. Чувстваше се като бог. Когато свърши, я развърза и я обърна по корем, за да отпразнува новооткритата си потентност. После си тръгна, след като й хвърли шепа монети с демонстративно презрение.
Докато шофираше обратно към кораба, бе изпаднал в неизпитван дотогава екстаз — не се беше чувствал така дори след като уби стария.
Това, което научи от Хайнрих Холц след погребението на дядо си, не повдигна завесата на мрака, покрила съзнанието му, нито пък му помогна да прости на стария. Понякога си задаваше въпроса дали изобщо е способен на прошка; толкова много реакции, които другите хора считаха за естествени, бяха изтръгнати от него със сила. Ако, разбира се, изобщо бяха съществували някога в душата му.
