М.: Работел е в областта на експерименталната психология. Не знам подробности за работата му. Но не мисля, че има нещо общо със защитниците на правата на животните. Мисля, че омразата на убиеца е била по-лична. Има и нещо друго. Който и да е той, не се е ограничил с убийството. Гаврил се е с трупа.
П: Нещо сексуално?
М.: И да, и не. Убиецът не е засегнал половите органи, а е скалпирал окосмената част. Никога не съм виждала такова нещо. Стори ми се по-ужасно, отколкото ако беше кастриран. Това би имало някакъв смисъл, би било по-типично за убийство със сексуална мотивация.
П.: Знаеш ли, това ми напомня нещо. Някакъв бюлетин, който преглеждах скоро. Не наш, доколкото си спомням, беше молба за помощ от друго място.
М.: Искаш да кажеш, че е имало подобен случай в Германия?
П.: Не мога да кажа нищо със сигурност, но нещо ми се върти в главата. Ще преровя компютрите, когато отида на работа.
М.: Просто не те заслужавам, нали?
П.: Да, заслужаваш нещо много по-добро. А сега, като приключихме с работата, да минем ли на лични теми?
Марейке се усмихна. Петра й беше припомнила, че в този живот има и други неща, освен убийствата. Най-сетне имаше вероятност да намери път към съня.
„Вилхелмина Розен“ газеше необичайно високо. Тази сутрин се беше освободила от товара, но в корабната агенция нещо се беше объркало, та новата стока не можа да бъде натоварена още същия ден и остана за следващия. Това не го безпокоеше особено. Когато потеглеха обратно, сигурно щеше да успее да навакса изгубения ден, дори да се наложеше да нарушат правилата за продължителността на вахтите. А и екипажът беше доволен. Нямаше да започнат да се оплакват от възможността да прекарат една нощ в Ротердам, защото закъснението нямаше да се отрази на заплащането им.
Когато остана сам в каютата си, той отключи малкия сандък с месингов обков, който някога бе принадлежал на дядо му, и започна да разглежда съдържанието му. В двата буркана някога бе имало кисели краставички, но сега съдържанието им беше ужасяващо. Съхранени във формалин, които бе откраднал от едно погребално бюро, късовете кожа бяха изгубили естествения си цвят и бяха бледи като консервирана риба тон. Частите от мускули бяха по-тъмни и се открояваха на бледия фон, подчертавайки приликата с рибен стек на скара. Космите си бяха останали накъдрени, но бяха станали сивкави като на зле направена перука. И все пак не можеше да има никакво съмнение какво вижда пред себе си.
Когато за първи път започна да фантазира за това, разбра, че ще има нужда от нещо, което да му напомня какво е извършил. Беше чел книги за убийци, които изрязвали гърди и полови органи, съхранявали кожа от жертвите си, която поставяли върху себе си, но това не му се струваше подходящо — бяха все неща, правени от луди и перверзни типове, а неговият мотив беше далеч по-възвишен. Но все пак имаше нужда от нещо, което да има значение единствено за него.
Започна да си припомня униженията, претърпени от стария. Бяха се запечатали до съвършенство в паметта му. Дори постоянно повтарящите се мъчения не бяха се смесили в неясна обща картина. Всяка подробност от всяко унижение се открояваше ясно и точно. Какво можеше да вземе, за да поддържа целеустремеността си и да не забравя смисъла на това, което правеше?
Тогава си спомни за бръсненето. Беше се случило малко след дванайсетия му рожден ден, на който не бе получил нито поздравителни картички, нито подаръци. Знаеше, че е рожденият му ден, само защото преди няколко месеца бе видял случайно акта си за раждане, когато старият се ровеше из някакви документи. До този момент нямаше дори дата в годината, която да нарече своя. Никога не бе получавал картички за рожден ден, да не говорим пък за торти, подаръци и празненства. Пък и кого би могъл да покани на рождения си ден? Нямаше приятели, нямаше и роднини, освен дядо си. Доколкото му бе известно, единствено членовете на екипажа на „Вилхелмина Розен“ знаеха името му.
Знаеше, че е роден през есента, защото всяка година заедно с листопада гневните проповеди на стареца се променяха. Вместо да казва „Вече си на осем години, а се държиш като бебе“, старият ръмжеше: „На девет години си, и е крайно време да се научиш да поемаш отговорност“.
Когато стана на дванайсет, започна да забелязва промените в себе си. Беше станал по-висок, раменете му едва не пукаха работните му ризи по шевовете. Гласът му постоянно се менеше, ту тънък, ту плътен, като че ли беше обсебен от демон. Между краката му израснаха къси, тъмни косми. Той го очакваше — беше живял достатъчно дълго в постоянна близост с трима възрастни мъже, и можеше да предположи, че рано или късно тялото му ще заприлича на тяхното. Но в действителност за него това се превърна в още една причина за тревога. Обръщаше гръб на детството, без да има представа как някога ще се превърне в мъж.
