Хората на Том Бруке бяха започнали вече да разпитват съседите, но досега нямаха никакъв реален резултат. Никой не бе видял или чул каквото и да било, което биха могли да свържат по някакъв начин с убийството. Не беше такъв квартал, в който непозната кола би била забелязана веднага от съседите, а по такава оживена улица хората рядко забелязваха някой определен минувач. Който и да бе убиецът на Питер де Гроот, той се бе постарал да не привлича внимание.
През останалата част от деня Марейке ръководеше огледа на къщата на убития — опитваха се да намерят нещо, което да им помогне да си изяснят гротескната сцена, която се бе разиграла в кабинета на горния етаж. Но не намериха нищо. Все пак, тя беше отбелязала очебийната липса на няколко неща. Нямаше следа от някакъв бележник например, а Марейке бе сигурна, че човек като Де Гроот е отбелязвал някъде предстоящите си срещи. Дори накара един колега от техническия отдел да прерови компютъра му, за да провери дали не е регистрирал уговорките в електронен бележник, но и там не откриха нищо.
Но понякога отсъствието на един или друг предмет също можеше да бъде улика. Според Марейке липсата на бележник доказваше, че човекът, убил Де Гроот, не се бе озовал случайно в дома му. Сигурно е бил очакван, и затова се е постарал да заличи всички следи от съществуващата уговорка. Ако предположението й беше вярно, може би в друг подобен бележник в кабинета на Де Гроот в университета би се намерила същата записка. Тя си записа да провери, когато отиде там, и прати един от подчинените си да уреди да бъдат допуснати в университета на другия ден.
Най-сетне си призна, макар и с нежелание, че просто няма какво повече да прави. Подчинените й се бяха заели с досадното, рутинно прехвърляне на материали и сведения, които почти сигурно щяха да се окажат безполезни. Те нямаха нужда от нея. Ако искаше да бъде полезна за разследването, най-умно би било да се прибере у дома и да обмисли малкото, което бяха научили. Знаеше от опит, че сънят помага най-добре на търсенето на нови подходи.
Но Марейке знаеше, че сънят няма да дойде скоро. Наля си чаша вино и седна пред компютъра. Преди няколко месеца се беше абонирала за онлайн сайт за размяна на информация между хомосексуални полицейски служители. Не че в Холандия имаше някакъв проблем да бъде хомосексуална и полицейски служител, а и тя не обичаше да се държи като обитател на гето. Но понякога й беше от полза да общува с хора като нея, и чрез този сайт бе установила контакти с други полицейски служители, чиито възгледи подчертано хармонираха с нейните. Нещо повече, беше установила много близък контакт с една служителка на немската полиция. Петра Бекер беше следовател в берлинската криминална полиция и също като Марейке заемаше прекалено висок чин, за да общува свойски с подчинените си. Също както при нея, и предишните връзки на Петра се бяха разпаднали заради кариерата. Първоначално и двете се държаха предпазливо, излизаха от сайта в отделен чатрум, за да разговарят по-открито за мислите и преживяванията си. И двете съзнаваха, че си допадат, но и двете не прибързваха с настоявания за среща, за да не разрушат това, което толкова ценяха.
Затова бяха развили навика няколко вечери седмично да прекарват около час във виртуално общуване. Нямаха предварителна уговорка за тази вечер, но Марейке знаеше, че ако Петра е у дома и не спи, е влязла в общия чатрум на сайта и смяташе да я отдели от общия разговор.
Отвори сайта и натисна иконката „чат“. Имаше списък с темите на общите дискусии, и тя влезе право във форума за дебати — място, където участниците обсъждаха тенденциите в полицейската дейност и начина, по който тя се отразяваше на конкретната им работа. Петима или шестима участваха в разгорещена дискусия на тема „работа под прикритие“, но Петра не беше сред тях. Марейке излезе и влезе в страницата за обсъждане на хомосексуални проблеми. Този път имаше късмет, Петра беше една от трите жени, които коментираха един скорошен случай на датската полиция — предполагаемо изнасилване на жена с хомосексуални наклонности, но когато видя името на Марейке, напусна разговора и двете се преместиха в самостоятелен чатрум, за да могат да разговарят, без някой да чете репликите им.
Петра: Здравей, мила. Как си тази вечер?
Марейке: Току-що влизам. Днес започнахме работа по едно убийство.
П.: Това никога не е удоволствие.
М.: Не е, а това е особено гаден случай.
П.: Домашно насилие? Улично сбиване?
М.: Нито едно от двете. Убийство от най-лошия вид. Ритуално, предумишлено, никакви заподозрени. Очевидно поводът е личен, но не съществува лична връзка, ако разбираш какво имам предвид.
П.: А жертвата?
М.: Професор от университета в Лайден. Питер Де Гроот. Чистачката открила тялото. Намираше се в кабинета в собствения си дом, разпънат гол върху бюрото. Убиецът го е удавил, като е пъхнал фуния или тръба в гърлото му и наливал вътре вода.
П.: Много гнусно. Да не е от онези учени, които правят експерименти с животни?
