Беше запаметила задните улички, пустеещите парцели, местата, годни за скривалище. Бе проверила кои кръчми имат задна врата, в кои закусвални човек с бързи реакции, който умее да си проправя път с лакти, би могъл да се добере до втория изход, беше набелязала такситата, карани от цигани, които чакаха малко встрани от главните улици, готови да потеглят незабавно, ако клиентът трябва да бяга. Беше проверила в кои задни дворове се минава лесно, защото това осигуряваше друг вариант за бягство. Беше прекарала три дни сред бензинови изпарения, застояли миризми на готвено и евтини парфюми, беше успяла да се облече така, че облеклото й да е характерно и за хората, които се надяваха да се измъкнат от този начин на живот, и за тези, които съзнаваха, че от тук нататък пътят им ще ги води все по-надолу. Беше се вслушвала в акценти от пет континента, беше проверила кои от минувачите привличаха вниманието на останалите, и кои минаваха незабелязани.
Всичко това далеч не беше достатъчно, но трябваше да се задоволи с толкова. Утре щеше да отдели време за доусъвършенстване на изпълнението, а след това настъпваше моментът за истинската работа.
Усещането беше подобно на това, което изпитваш, когато чоплиш коричка на рана. Беше едновременно приятно и мъчително, и неустоимо. Тадеуш седеше пред огромната полирана дъбова плоча, която служеше за писалище в домашния му кабинет, и прехвърляше снимки на Катерина. Имаше официални снимки; на една се виждаше как двамата пристигат на филмова премиера, а лъчезарната й красота кара фотографите да я мислят за някоя от по-младите и неизвестни звезди; на благотворителна вечеря — Катерина поставяше късче месо от омар в устата му; Катерина на официалното откриване на детската градина, за която бе събирала волни пожертвувания. Имаше и една поредица фотопортрети — той я бе убедил, че това е единственият подарък за рождения ден, който искаше да получи. Чувственото излъчване на всяка снимка показваше как и обективът на фотоапарата бе проявил слабост към нея.
После идваха десетки любителски снимки, които той й бе правил — някои заснети съвсем без подготовка, други старателно аранжирани. Катерина в Париж — беше я накарал да наклони глава така, че Айфеловата кула да се отрази в стъклата на тъмните й очила. Катерина в Прага, на драматичния фон на площад „Свети Вацлав“; Катерина, застанала на пазарния площад във Флоренция, търка муцуната на статуята на глигана — за късмет; Катерина, проснала се по бикини на шезлонга, единият й крак свит в коляното, чете някакво глупаво романче, купено някъде по летищата. Дори не можеше да си спомни дали тази снимка бе правена на Капри или на Кайманските острови. Кой знае защо се бе озовала сред снимките от Прага. Като че ли твърдението, че снимките съхраняват спомена, не отговаряше особено на истината.
Той все се канеше да подреди снимките в албуми, но докато тя беше жива, все не им оставаше време, а той постоянно попълваше архива с нови и нови кадри. Сега имаше повече от достатъчно свободно време и можеше да подрежда снимките на Катерина както си поиска. Тадеуш въздъхна и посегна към един от албумите с кожена подвързия, които бе купил миналата седмица на едро. Отвори нов плик със снимки и започна да се рови из тях — отделяше настрани снимките на пейзажи и архитектурни забележителности, вземаше най-добрите снимки на Катерина, и най-сетне постави трите най-хубави на първа страница. Прикрепи ги внимателно, после написа до тях с ясен почерк: „Катерина, Амстердам, първият уикенд, който прекарахме заедно“. Трябваше да провери за точната дата в дневника си — когато забеляза, че не я помни, се ядоса. Стори му се нередно, че и най-малката подробност не е запечатана в паметта му, като че ли не бе в състояние да окаже необходимата почит на Катерина.
Прекъсна го бръмченето на видеодомофона. Той затвори албума, стана, прекоси фоайето и погледна екранчето, вградено дискретно до входната врата. Долу стоеше Дарко Красич, наполовина обърнат към улицата — очите му се стрелкаха бдително напред-назад. Дори тук, в достопочтеното предградие Шарлотенбург, помощникът му не се предоверяваше на случайността. Красич често цитираше думите на баща си, който бил рибар: „С едното око гледаш лодката, с другото — себе си“. Тадеуш не се дразнеше от това, което други хора биха определили като параноя; в крайна сметка тази нагласа предпазваше не само Красич, но и самия него, и затова бе по-скоро предимство, отколкото недостатък.
Натисна звънеца, за да пусне Красич да влезе долу, отключи входната врата и отиде в кухнята, за да включи кафеварката. Още не бе извадил кафето на зърна от хладилника, и Красич влезе забързано, свел глава между широките си рамене, като човек, който търси накъде да насочи гнева си. Нямаше да го насочи срещу шефа си, разбира се, затова и когато каза:
— Стана беля — гласът му звучеше учудващо спокойно.
Тадеуш кимна.
— Слушах новините по радиото. Още двама наркомани хвърлили топа в някакъв мизерен бар на Ораниенщрасе.
