Той потърка слепоочията си и се опита да пропъди мрачните мисли, да даде път на възторга, който бе изпитал, когато бутна стареца във водата. Но не успя. Подкара стария форд обратно към доковете. Винаги беше мислил, че за това, което се случва с него, трябва да има някаква причина. Жестокостта, забраната да общува с другите деца, категоричният отказ да му се позволи да продължи с образованието си след началното училище, защото от много ум можел само да си докара неприятности — всичко това трябваше да има основания. Но каквото и да си бе представял, то нямаше нищо общо с действителността. Сега поне знаеше кого да обвинява.
Тони паркира колата в алеята пред къщата близнак, в която живееше Френсиз. Тя беше спретната и се състоеше само от прави линии. Беше строена преди предприемачите да започнат да разкрасяват редовите къщи, затова и беше съвсем невзрачна. За разлика от някои свои съседи, Френсиз не беше правила никакви опити да разчупи правите линии на вратите, прозорците, стрехите и предния двор. Не беше слагала цветни стъкла с псевдоджорджиански мотиви на входната врата, нито пък бе сменяла самата врата с някакво пищно произведение от различни плоскости с дърворезби. В градината нямаше хамаци и декоративни кладенчета, а само спретнати правоъгълни лехи с добре подкастрени розови храсти. Първоначално Тони беше харесал тази спретнатост, защото тя беше в подчертан контраст с бъркотията и неяснотите в собствения му живот.
Но сега съзнаваше, че ненапразно бе избрал да заживее в стара къща с криви стени и градинка, пълна с хаотично избуяли мушката. Когато опозна по-отблизо Френсиз, си припомни, че хора, които налагат такъв полувоенен порядък на заобикалящата ги среда, обикновено изпълват и вътрешния си живот с ограничения и забрани, защото се боят, че непокорните им души могат да разбият оковите и да предизвикат хаос.
Имаше моменти, в които той копнееше за хаос.
Същата вечер бяха поканени на бридж у едни познати, които живееха в Купар. Тони знаеше, че Френсиз вече приготвя вечерята, така че да може да сервира веднага щом той се прибере, за да потеглят навреме. Искаше му се да се обади на Карол, да разбере как е минал денят, а знаеше, че по-късно няма да има възможност. Беше се опитал да се свърже с нея от кабинета си, но тя още не се беше прибрала у дома. Може би през десетте минути, докато той се прибираше от Сейнт Андрюз, и тя бе успяла да се прибере.
Той набра номера й на мобилния си телефон и зачака. Три позвънявания и се свърза с телефонния й секретар.
— Здравей, Карол, Тони се обажда. Исках…
— Тони? Тъкмо влизам. Чакай малко.
Разнесе се електронният сигнал, съпровождащ изключването на секретаря. После чу отново гласа й.
— Колко хубаво, че се обаждаш.
— Отдай го на професионално любопитство. Исках да разбера как е минало.
— Мислех да пратя мейл, но така е по-добре.
Дори през стотиците километри разстояние, което ги делеше, той долавяше еуфорията в гласа й.
— Много си възторжена. Какво стана?
Тя се засмя тихичко, но заразително. Чувстваше се как усмивката постепенно озарява цялото й лице.
— Предполагам, че всичко зависи от гледната точка.
— Започни със собствената си гледна точка.
— От моя гледна точка мина блестящо. Имаше един-два случая, когато закъсах страшно, но нито за миг не изпитах чувството, че губя контрол върху положението. Това, че се готвих заедно с теб, ми придаде страхотна увереност. Знаех, че мога да се справя с всичко, което са ми подготвили, и наистина го направих.
— Радвам се — отвърна той. — В такъв случай от чия гледна точка не е минало блестящо?
— Ох, божичко — простена тя. — Тази вечер съм най-омразният човек за всички служители от отдела за борба с наркотиците.
— Защо, какво се е случило?
Карол започна да му описва фиаското, но гласът й преливаше от едва сдържан смях.
— Знам, че трябва да ме е яд, но съм прекалено доволна от себе си.
— Просто не е за вярване — как е възможно да те държат в неведение до такава степен! Трябвало е да предположат, че си достатъчно опитна да забележиш, че те следят. Немалко престъпници си следила самата ти през годините. Само това би трябвало да им бъде достатъчно, за да преценят, че ще намериш начин да им избягаш. Какво още ти сервираха? — Той се облегна по-удобно на седалката и се заслуша в разказа на Карол. Когато най-сетне ентусиазмът й се поизпари, той каза: — Наистина трябва да се гордееш със себе си. Достатъчен ти беше само един ден на улицата и веднага започна да мислиш не като преследвач, а като преследвана. Впечатлен съм.
— Не бих се справила без теб.
Той се усмихна.
— Нямаш представа какво удоволствие изпитах от усещането, че отново съм част от играта, макар и съвсем периферно. Напоследък животът ми стана толкова предсказуем, че работата с теб беше истинска наслада. Всъщност беше дори по-приятно от преди, защото в случая ничий живот не беше изложен на опасност.
— Не си ли мислил за връщане към старата работа? — попита Карол.
Тони въздъхна.
— В съвременната правителствена стратегия по въпросите на психологическото профилиране няма място за хора като мен.
