Кабинетът на Морган изглеждаше точно така, както би го описала Карол, ако някой я попиташе как си го представя. Беше просторно помещение, отделено със стена от голямата зала. Матираните стъкла, които трябваше да го изолират от работещите отвън, бяха облепени с всевъзможни листчета със записки. Имаше и карти, и снимки, на някои от листчетата бе записана с маркер само по една дума с едри, разкрачени букви — така че работещият в стаята действително бе изолиран от погледа на хората, които минаваха отвън. Шкафовете бяха отрупани с папки и справочници. Компютърът на бюрото приличаше на остров, очертан с прави линии, насред морето от зигзагообразни очертания на купчини хартия. Кабинетът беше в пълен хаос, но Карол подозираше, че при нужда Морган е в състояние да намери веднага всеки документ, които му трябва. В помещението нямаше вещи от личен характер — никакви семенни снимки, или снимки, на които Морган да се вижда редом с богатите и силните на деня. Единственото нещо, което доказваше, че кабинетът е негов, беше сакото му, окачено на една кука на вратата. Не беше поставено на закачалка, висеше си просто така.
Той я чакаше при асансьорите и я преведе през външната зала толкова бързо, че тя не можа да забележи почти нищо, освен многото бюра, повечето празни. Хората, които седяха зад останалите, едва повдигаха глави от работата си, когато те минаваха, после веднага се обръщаха отново към мониторите или телефонните слушалки. Морган отвори широко вратата на кабинета си и каза:
— Изчакай ме пет минути. Трябва да свърша нещо. Чай или кафе?
Тя седеше на стола за посетители вече около петнайсет минути, когато Морган влезе отново, бутайки вратата с хълбок. В ръцете си държеше чаши.
— Заповядай — каза той и остави едната върху купа хартии, който се намираше най-близо до Карол. — Съжалявам, че се забавих.
Той заобиколи бюрото си и седна, като побутна стола си встрани, за да не му пречи мониторът. Претъпканото пространство на кабинета само подчертаваше огромния му ръст. Беше висок към два метра, а и достатъчно едър за ръста си. Но макар да бе прехвърлил четиридесетте, не се беше отпуснал. Карол виждаше как мускулите на раменете му издуват ризата, а платът на корема не се опъваше и нямаше опасност копчетата да се разхвърчат. Имаше едро, грубовато лице. Раздалечените очи му придаваха невинно изражение, но Карол беше наясно колко измамно е това впечатление. Сега, когато й се усмихваше, около очите му се образуваха дълбоки бръчки.
— Страхотна работа свърши вчера — отбеляза той. — Онези от отдела за борба с наркотиците пикаят газ, разбира се, но вината за провала си е само тяхна. Шефът им ми наду главата снощи, но аз пък му казах, че никога не трябва да се подценява противника, особено ако на страната на противника играе мой човек.
— Не ви ли притеснява това, че по улиците се продава цял пакет кокаин, който можеше да бъде унищожен? — попита Карол, отчасти за да не изглежда самодоволна, но най-вече за да припомни на Морган, че не е престанала да бъде полицейски служител.
— Понякога се налага човек да приеме някоя предварително калкулирана загуба. Занимавам се с много по-голям периметър — Морган взе чашата си и отпи от кафето. Хвърли към нея бърз, преценяващ поглед, после каза успокоително: — Освен това още снощи хванаха онова копеле. Знаеха, че той няма да има време да пласира стоката, затова нахлуха в жилището му половин час, след като им казах да ми се махат от главата. Хванали го в момента, в който го делял, за да го продаде на по-висока цена. Съвестта ви може да бъде спокойна, инспектор Джордан — той й се усмихна разбиращо. — Приятно е да се установи, че работата под прикритие не е притъпила полицейските ви инстинкти.
Карол премълча. Взе чашата си и отпи внимателно. Кафето беше почти толкова хубаво, колкото ако го беше правила тя, тоест около триста процента по-добро от всички кафета, които бе пила на територията на полицията. Уважението й към Морган нарасна още повече.
Той се приведе през бюрото и извади една папка изпод купчина надраскани бележки. Отвори я, прегледа съдържанието, после я плъзна по бюрото към Карол.
— Хайде — подкани я той, защото тя само гледаше ненадписаната корица. — Отвори я.
Карол отвори папката. Погледът й падна върху черно-бяла снимка на забележително хубав мъж. Снимката не беше портретна, зърнестият образ показваше, че това е увеличена моментна фотография, правена без знанието на човека. Беше застанал в три четвърти профил и гледаше към нещо, което се падаше вдясно от обектива. Беше се понамръщил, така че между веждите му се очертаваше едва забележима бръчка. Лъскавата черна коса, която стигаше до раменете му, беше сресана назад от високото чело и падаше на леки вълни над фино очертаните уши. Очите му бяха хлътнали, поставени над високи славянски скули. Носът беше орлов, плътните му устни бяха леко отворени и между тях проблясваха много бели зъби. Изглеждаше блестящ и твърд като диамант.
