— Не е необходимо да си на фронтовата линия. Можеш да се занимаваш с подготовка на профайлъри. Обмисли го, Тони. Ако в нашето вътрешно министерство не ти дадат възможности, можеш да отидеш другаде в Европа. Служителите на Европол имат нужда от обучение по психологическо профилиране на престъпници, за да локализират по-лесно съществуващи връзки между отделни престъпления. Не може никъде да няма място за човек с твоя талант — настоя Карол.
— Добре, ще видим. Казаха ли ти, че ще получиш въпросната работа?
— Казаха, че съм я получила, но още не знам каква е. Утре ще ме инструктират. Най-хубавото е, че ако се справя и с действителната задача, ще мога да си избера назначението. Светът ще бъде в краката ми.
Тони не можа да потисне неволното потръпване. За да дадат такова обещание, задачата, която щяха да възложат на Карол, сигурно беше много рискована. Сигурно беше нещо такова, което би предизвикало у всеки човек инстинктивен отказ. След като трябваше да е толкова подсладен, хапът сигурно беше много горчив.
— Страхотно — каза той и хвърли поглед към часовника на арматурното табло. Трябваше да побърза, за да остане време за вечеря, преди да тръгнат към Купар.
— Виж какво, Карол, трябва да тръгвам. Но ми обещай, че ще се обадиш веднага, щом разбереш какво се иска от теб. Не го казвам, защото се съмнявам в способностите ти. Просто… имам чувството, че ще имаш нужда от много помощ, а вероятно ще те поставят в такова положение, от което ще е много трудно да търсиш помощ. Каквото и да ти трябва от мен, имаш го.
Тя замълча за миг, после каза:
— Нямаш представа колко е важно това за мен. Благодаря ти. Ще се обадя.
— Пази се.
— И ти. Благодаря, че се обади.
Той затвори мобилния телефон и го прибра обратно в джоба си. После излезе от колата. Когато влезе, долови апетитната миризма на месо и доматен сос. Докато минаваше покрай отворената врата на дневната, чу гласа на Френсиз.
— Тук съм — каза тя.
Тони влезе в дневната. Вътре беше тъмно, но той забеляза силуета на Френсиз, изрязан на фона на прозореца.
— Чух колата и не можах да разбера защо не влизаш, затова дойдох да погледна през прозореца — да не би нещо да не е наред.
— Телефонът звънна точно когато паркирах.
„Съществуват необходими лъжи“, помисли си той.
— Дълго разговаря — отбеляза Френсиз.
Не виждаше лицето й, но нещо в гласа й накара сърцето му да се свие.
— Съжалявам. Дано вечерята да не е изстинала.
— С такива проблеми умея да се справям — Френсиз се обърна с гръб към улицата. Сега лицето й беше в пълен мрак. — Карол ли беше?
— Защо реши, че е Карол? — още докато произнасяше фразата, той осъзна, че се издава. Реакцията му беше до известна степен професионална. Отговаряй на въпроса с въпрос, не давай на обекта възможност да овладее положението. Но този подход беше и инстинктивно предпочитаният от човек, който има какво да крие. Невинният човек би отвърнал: „Да, Карол беше, много е развълнувана, защото е получила работата, която толкова искаше.“ Но когато ставаше дума за Карол Джордан, Тони никога не можеше да се държи непринудено.
— Тя е единствената, с която би предпочел да говориш насаме, а не в мое присъствие.
Тони се изчерви.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че имаш какво да криеш във връзка с отношението ти към Карол Джордан.
— Грешиш. Разговаряхме за секретна полицейска операция — това е единствената причина, поради която предпочетох да остана в колата.
Френсиз изсумтя.
— За пълна идиотка ли ме имаш? Предпочете да разговаряш насаме с нея, защото не искаше да забележа очевидното.
Тони пристъпи няколко крачки напред.
— Нямам представа за какво говориш, Френсиз.
— Не ме разигравай. Влюбен си в нея. Господи, стигаше ми да ви видя заедно само в продължение на пет минути, за да си изясня положението.
— Не — каза той. — Не е вярно.
— Вярно е. А пък аз не съм до такава степен лишена от собствено достойнство, че да стоя и да гледам как ми натриват носа.
— Разбери, Карол ми е приятелка, работили сме заедно. Как е възможно да ме ревнуваш от жена, с която не съм спал никога?
— Твоя грешка. Трябваше да опиташ малките сини хапченца по-рано, нали? Защото тя очевидно си го проси.
Думите й му подействаха като шамар.
— Не намесвай Карол в нашите разправии. Каквото и да си си внушила, то засяга само мен и теб.
— Там е проблемът, Тони. Въпросът не засяга само мен и теб. Проблемът е между вас двамата с Карол, но досега ти не ми беше позволил да го забележа. Криеше се, преструваше се, че искаш да бъдеш с мен, а истината е, че тя е жената, която желаеш.
— Грешиш ужасно, Френсиз. За мен и Карол няма никакво бъдеще. Единственото, което ни свързва, е мъчителното минало. С теб съм, защото искам да бъдем заедно.
Неочаквано Френсиз взе една малка кристална вазичка, поставена на перваза на прозореца и я хвърли към него.
— Лъжливо копеле — извика тя. Тони отскочи встрани и вазичката се разби със звън в стената. — Не съм мазохистка, Тони — продължи задъхана от яд Френсиз. — Животът е прекалено кратък, за да пропилявам чувствата си за мъж, който отчаяно иска да бъде с друга. Така че се махай от тук.
